ЗА БУКВИТЕ И ЛЮБИМИТЕ ХОРА

Няма по-хубаво нещо от Буквите. Наред с другите чудеса, които могат да правят, Те, създадените и използваните ежедневно за обществено благо, умеят да се превръщат в лични истории - празници.

В моя живот всичко е свързано с Буквите. Обикнала съм ги от съвсем мъничка. Знаех детските книжки наизуст преди да започна да чета сама. Всъщност, така и се научих – разпознавайки повторението на графичните знаци, които съответстват на звуците. Не, „научих Се” е самодоволно и неправилно – научиХа Ме! Баба и дядо в онова лято, преди сестра ми да се роди и преди да стана на пет, когато ме бяха пратили с тях на почивка във Велинград. От града съм запомнила езерото Клептуза и водните колела. Запомнила съм и каменното мече, което стоеше на пътя до ресторанта (или столовата?) и което целувах преди и след всяка закуска, обяд и вечеря. Запомнила съм и четенето на книжките с баба и дядо, които следяха с мен редовете, в къща с много стаи, в които се влизаше от една обща много голяма стая в средата. Като си малък, всичко ти се струва голямо и много.

От Велинград се върнах научена да чета. Вече съм голяма и много неща ми се струват малки и малко. Продължавам обаче да се изумявам от чудото как Буквите могат да говорят и как човек може да прави всичко човешко с тях – да обича, да мрази, да греши, да прощава, да забравя…Искам днес да помахам с ръка на тези, които ми го откриха: Обичам ви!

П.П. На снимката е българският здравец в двора ми в Брюксел. Честит празник!

Красивото патенце

Предимството на човек да има големи деца е, че има повече време да дава съвети – от  тези, които хората са му давали и които не е следвал, когато децата му са били малки.

Залагам най-вече на този: „Не възпитавайте децата си. Те така или иначе ще приличат на вас. Възпитавайте себе си.“ Той обяснява защо момиченцето в съседния двор, което не ходи на детска градина заради карантината, през целия ден е с хубава рокличка, сресана коса и чисти чорапки. Както и защо, колкото и пъти да ме види през оградата, се провиква: „Добър дееен! Как сте, госпожо?“ Обяснява и защо децата на едни други съседи, когато на улицата им кажа „Добър ден“, ме гледат почти с почуда и никога не отговарят.

Може и да изглежда твърде опростено и оспоримо с всякакви примери, но моите наблюдения са, че децата на усмихнатите родители са усмихнати, на нахалните родители  са нахални, на оптимистите децата са оптимисти, а на твърде амбициозните родители децата се плашат от неуспеха.

Затова вчера се усмихнах на разговора между две млади и хубави майки, които много харесвам. Те споделяха как на въпроса кое е най-прекрасното нещо на света, децата им отговорили „Аз“. Така е, момичета, децата ви са най-прекрасното нещо на света, а най-прекрасното нещо е, че вече го знаят. И не е защото са самовлюбени същества, а защото сте им дали най-вълшебното огледалце – вашата обич.

Обичта е нещо, което се възпитава.

Очите на дивите божури

Сн. Светлана Кюркчиева

Точно преди 15 години и точно през май бях по северното Черноморие и видях Яйлата и нейните диви божури. Никога не ги забравих и никога повече не можах да ги видя. Дни след това заминах надалеч, а в летата, в които се връщах, божурите отдавна бяха прецъфтели.

Отново е май и отново съм в същото „надалеч“, където никога не съм виждала диви божури. Моята приятелка от детството обаче е близо до Яйлата и ми прати снимките, които виждате тук.

И си помислих за това, докато гледах божурите: колко е хубаво във време, в което не мога да пътувам, да има някой, който е там, където аз не мога да бъда. И да вижда това, което аз не мога да видя.

Благодарение на теб, моя приятелко, божурът се вгледа в мен, а после се обърна и взря в хоризонта.

Взаимно е.

Сн. Светлана Кюркчиева

За глухарчетата и плочите

снимка: Катя Кабакчиева
instagram: @35mmkat

Дълго време разглеждах тази снимка, направена от любимото ми момиче.

Много асоциации ми навя, от най-буквалннте до най-отвлечените. Всеки е свободен да продължи списъка както си иска.

Стебло и корен. Въздух и земя. Пролет и зима. Порив и стабилност. Златно и сиво. Ново и старо. Деца и родители.

Метафори, свързани с предлога „и“: Отричат се, но произлизат една от друга. Взаимно се пазят и съществуват заедно - въпреки и навеки.

Ако се огледаме по улиците около нас, ако се загледаме в телевизора, ако се вгледаме в огледалото вкъщи, ще видим навсякъде същата снимка:

Жълтурчета се измъкват от разбития тротоар, сякаш повдигат сивите плочи, променят ги да изглеждат красиви и се готвят да направят семена, с които да полетят.

А тротоарът? Тротоарът ще бъде там до другата пролет. Колко е просто!

Светът няма да бъде същият

Светът нямал да бъде същият. Ами няма да бъде.

Светът не беше същият и след 11/09/2001, и след 22/12/2004, и след 11/03/2011, и след 13/11/2015, и след 22/03/2016. Има ли някой, който не знае какво се случи на тези дати? А войните? А другите световни беди от новата ни история? А след всяка отделна човешка смърт, когато светът не само не е същият - той просто се срива за семейство и близки?

Не е същият и светът след края на всяка война, след падането на стена, след откриването на лекарство, след изкачването на връх, след докосването на планета, след раждането на чакано и обичано бебе. Светът никога не е същият и след всяка световна победа, и след всяко човешко, семейно щастие.

Сега, разбира се, е различно. Винаги е различно. Нещастието идва с ужаса, че така не е било преди и даже не знаем какво е. Щастието и то ни заварва неподготвени по своя си начин.

Човекът никога не е готов. И човечеството никога не е готово. Но винаги се справят и точно това прави светът да е друг. И в най-апокалиптичните филми има скрита любовна история и отворен финал – за да има нов филм. И за да има нова любовна история.

Да, светът няма да бъде същият. Но има шанс да стане по-добър, нали?

P.S. Снимката е моя, направена е на един плаж в Гърция. Навсякъде в пясъка имаше от тези цветя. 

За утре и днес

Така, ако може и аз да се изкажа по актуалната тема. Досега показвах какво мисля като снимах пеперуди, вишнев цвят, нацъфтели анемони в сенките на гората, синьото небе. Смятах, че е ясно. Сякаш обаче трябва да бъде обяснено и с думи. 

Не е отричане. Не е опит за затваряне на очите. Не е пренебрегване на тревогата. Не е небрежност. Не е незачитане на правилата. Не е фалшива новина, че светът продължава да съществува, че пролетта идва с нас или без нас, че пчелите са в градината, че птиците правят гнезда.

Имам една новина за много хора във Фейсбук: Да не говориш по цял ден за вируса, да не споделяш информация от съмнителни сайтове, да не клеймиш с гръмки постове, но без конкретен адресат безотговорните хора (наистина ли вярвате, че вашите приятели са такива или постовете ви просто са публични?), да не вярваш, че Европейският съюз се разпада, да не мразиш тези, които са пътували някъде, както и тези, които се завръщат, да не вярваш на всичко, което някой някъде е написал и казал – когато не правиш всичко това, не означава, че не се страхуваш и че отричаш, че светът е в голяма беда. Да гледаш най-добрите световни и родни спектакли, които иначе едва ли би посетил, да обикаляш виртуално галерии и музеи, за които човешкият живот и средства често не стигат, да четеш книгите, които все си си обещавал, че някога ще прочетеш – повярвайте, това не означава да не вярваш колко е страшно.

Страхувам се за родителите си, защото са в най-застрашената възраст. Страхувам се за децата си, защото последните новини показват, че никоя възраст не е пощадена. Страхувам се за нас, защото ако се изгубим, няма да можем да бъдем с децата си за радост и помощ. Страхувам се за приятелите си и техните семейства. Страхувам се за световната икономика, за световния мир, за социалния разпад, за сбъдването на дистопиите.

Спазвам правилата, работя от вкъщи, не купувам количества по-големи от тези, които са ми нужни, предпочитам малките магазинчета, вярвам на официални източници, смятам, че лекарите трябва да дават съвети за лечение, икономистите – за икономика, юристите – за право, всеки – за това, което умее да прави или знае добре. Общо взето, смятам, че съм отговорен гражданин. Което ми дава право да бъда щастлив човек. 

Виждам колко е страшно това, което се случва, и знам, че може да няма утре. Но днес ще го живея така, както заслужава да се живее всеки ден – ще се чуя с родителите си, ще си говоря с дъщеря ми за книгата, която чете, ще гледаме заедно филм, вечерта ще си разменяме снимки със сина ми и приятелката му, ще посея латинките, ще дочета „Лятна книга“ на Туве Янсон, ще пия онлайн кафе с приятелки, ще рисувам, ще измия прозорците (e, не е обещание), ще снимам розовото небе по залез, ще се смея на смешните неща, които се споделят, защото вярвам, че едно от най-човешките неща е смехът.

Както и в това, че смислено утре има само при смислено днес.

P.S. Снимката е от моята градина. Пчелите са тук.

За снимките и лятото сред зима

Няма нужда да изгледам всички снимки, направени през живота ми, за да кажа това, което вече зная със сигурност:

Най-хубавите снимки не са задължително тези с най-високото качество.

Най-хубавите снимки са на бързо пробягващите мигове, но и на времето, когато понякога спре.

Най-хубавите снимки се получават, когато момчето или момичето с лентовия апарат импулсивно поиска да задържи изражение или светлина и напълно забрави за това до промиването на филма.

Най-хубавите снимки не идват веднага, а когато имаш нужда от лято насред мъглив януари. И на тях не си ти, а тази, която виждат обичаните от теб фотографи.

Затова ми е толкова любима тази снимка, в която фокусът липсва, но светът е стъклена сфера, в която тревата отразява небето и жена с шапка и шал изкачва дюните под септемврийското слънце.

Поласкана съм, ако наистина така ме виждат децата ми. Вероятно ще мога да бъда с тях, ако в някоя зима имат неистово нужда от лято. 

Хубаво е родителите да умеят да правят това, нали?