В края на лятото

Разказът е публикуван в ноемврийския брой на електронното списание LiterNet: 

https://liternet.bg/publish7/skabakchieva/v-kraia.htm

*

- Мамооо! - един радостен глас събуди плажа и стройно момиче с лъскава черна коса изтича към високата част, откъдето към морето се спускаше стръмна пътека.

Заради яркото слънце силуетът на жената, която беше пристигнала, се очертаваше тъмен и цял, без онези детайли и светлосенки, заради които можеш да я познаеш.

И все пак аз я познах - по начина, по който се обърна сърцето ми, абсолютно неподготвено в горещия ден, започнал необещаващо и самотно.

Жената разтвори ръце и момичето с лъскавата черна коса увисна на шията ѝ. Залюляха се в кратка и тиха прегръдка, после момичето отметна глава и разроши по детски косите на майка си. Хвана я за ръка и я поведе с подскоци надолу. Изпод чадъра почти до водата излезе високо момче и заслони очите си с длан.

Като си помисля как бях прекарал утрото на терасата над морето сред купища омръзнали вестници и нито за секунда не бях и помислил, че животът се кани да ми подари нещо повече от силует на жена, очертан на късното палещо слънце.

Момичето събра дланите на жената и момчето и повдигна и спусна пети с онова нетърпение, с което очакваш хората, които обичаш, да се харесат.

От моя шезлонг видях как жената се засмя и повдигна устни към бузата на момчето, а то премигна смутено и улови момичето за ръка.

Тази усмивка можех да позная и без да слушам думите на сърцето си - само по начина, по който предметите наоколо ставаха като поръбени с ивица светлина, знаех, че тази жена е тук и се усмихва.

Момичето започна да разказва нещо като рисуваше с ръка линията на хоризонта, сочеше къщата на върха, после изигра с пантомима човек, който влиза във водата полека, страхувайки се от пръските и от първото хладно гмуркане във вълните.

От моето място виждах профила, който не бях забравил през всички тези години и въпреки това ме изненада с леко издадената долна устна и полегатото склонче на гушката.

Жената се разсмя със силно отмятане на главата, момчето изглеждаше по-отпуснато и спокойно, а момичето беше включило в своята пантомима и косите си, отразяващи слънцето.

Вдигнах вестника пред очите си - не защото ме беше страх да не ме разпознае, а защото знаех, че няма по-скъп миг от този да наблюдаваш тайно човек, който не знае, че е наблюдаван.

Жената изу лекичко детските си сандали, кръстоса ръце над бедрата си и вдигна полите на синята рокля, с движение на раменете се измъкна от горната ѝ тясна част и след малко изтръска коси и метна дрехата на шезлонга.

Мигът е още по-скъп, ако наблюдаваш жена, която обичаш. Някога я обичах.

*

Викът на моето момиче развълнува морето, плиснаха малки вълни, няколко лица се надигнаха от дрямката, едно охлювче се претъркули по дюната, а в мен изведнъж стана тихичко и щастливо от целувката на топлото ѝ вратле, което се свря до бузата ми като птиче.

Как ме зарадва! Сякаш бе пораснала, потъмняла така и с подивели черни коси на момиче от приказката на Дисни. Хвана ме за ръка и ме поведе с подскоци надолу, където ни чакаше високо момче, изправено от очакване и тревога. Стана ми весело и приятно, а нещо ме разтревожи.

Обичах този плаж заради високия бряг. Още в ранния следобед от краищата му започваха да растат дебелите сенки. Несвикналите очи трудно различаваха побелелите от слънце фигури на фона на тъмните червени скали. Аз обаче неочаквано го видях. Скрих очите си и се опитах да се държа още по-весело. От смущение.

Моето момиче се повдигаше и спускаше на пръсти, чакаше одобрението ми и току местеше очи от мен към високото русо момче. Не исках да ги мъча повече и се повдигнах на пръсти, за да целуна по хладната буза бъдещия си зет, а той лекичко въздъхна и я улови, облекчен, за ръка.

Не виждах мъжа, а знаех, че е там. Стоях с гръб, но го наблюдавах с косите си. И с извивката на гърба. И със синята рокля, сякаш облечена специално за случая. Приемах като антена срещата, която още не се е състояла. И разбрах, че през целия път от София до морето, докато пеех по телефона и говорех с радиото, аз съм я чакала.

Момичето ми с весел танц на ръцете си разказваше как високото и срамежливо момче не искало да влиза във водата и все му било студено. Как го пръскала и мамела навътре-навътре. И как, заради жегата, от къщата хоризонтът се виждал бял като снежни върхове, като градина от сливи, като тесто за целувки.

Бял като косите му, непроменени от първата ни среща, ала моята чернокоска нямаше как да знае това. Извивка на устни като вълни, като движение на длан, с която показваш на някого хоризонта, като пересто облаче, като рисунка в небето. Дойдох при старото си море, а попаднах в една нова и неизучена география.

Стана ми трудно да следя възторжения ѝ глас и в същото време да слушам тишината на погледа си. Реших да поплувам. Преди да смъкна роклята, се опитах с крайчеца на окото си да видя как изглежда жената до него, но бързо се нарекох страхливка и метнах синята рокля на шезлонга.

Преди много години си бях повтаряла, че любовта не е състезание.

И се гмурнах в морето.

*

Гледах я как плува и едвам се удържах да не вляза след нея. Какво щях да направя тогава, не знам.

Може би щях да я заговоря, да ѝ кажа, че съм я видял още горе на хълма, но не съм искал да прекъсна срещата с дъщеря ѝ, че не е променена, че все още плува така с глава над водата, което има своето очарование и ми припомня много неща, че тъкмо съм смятал вече да си тръгвам оттук, защото ми е дотегнала жегата, вестниците, които пишат едни и същи неща, обажданията от офиса, бавността на деня и краткостта на залезите, не-очакването и нищо-не-случването, лятото, което с възрастта все повече ми напомня на есен.

Можех и нищо да не ѝ казвам, а просто да плувам, стараейки се да спазвам нейния ритъм, или да дръпвам лекичко напред, следейки с крайчето на окото си как ме следва с малко тревожни движения и неспокойни очи към брега.

На около двеста метра встрани има скала и мека морска трева, по която да стъпиш, за да излезеш на камъка. Тя сигурно не знае това и ще се опита да я заобиколи, но ако аз извия натам, вероятно ще ме последва. Понякога идвам тук след дълго плуване и стоя сам, докато не усетя хладния здрач по кожата си.

Ще изляза първи и ще ѝ подам мокра ръка, за да ѝ помогна да се качи. Тялото ѝ ще се опъне, когато с другата ръка се протегне, за да се хване за остра скала и да се изтегли нагоре. Плоският камък е достатъчно широк и съвсем мъничко тесен за двама. От брега ще изглеждаме като два корморана, поспрели за малко, преди да се гмурнат отново за риба.

Можех да я питам сама ли е тук, дълго ли ще остане, запазила ли си е хотел, с какво се занимава дъщеря ѝ сега, дали вярва, че ще се разбират с това момче, намирала ли е пак морски звезди, открила ли е нови морета, пази ли мидите, които бях събирал за нея.

Можех и да си мълча. Можех нищо да не попитам. Единствено щях да искам да зная защо миглите ѝ са мокри като през цялото време плуваше, без да потапя глава във водата. Но тя и без това нямаше да ми отговори, само щеше да извърне очи и да каже, че е време да се връщаме на брега.

Вместо това, събрах хавлиите от шезлонгите, взех чехлите си в ръце, сложих вестника в торбичката при другите отпадъци и се заизкачвах по стръмната пътека нагоре. Момичето се смееше весело и закачаше високото момче, което търпеше с любов и усмивка.

Горе, на високия бряг, се спрях за последно и погледнах към единствената жена, която съм обичал някога. Тя беше доплувала към скалата и тъкмо се протягаше, за да се хване за една остра скала и да се изтегли нагоре.

*

Обичам и се страхувам от първото докосване на морето. Трябва ми време, за да се реша да се гмурна във вълната и предпочитам да отлагам. Секундата преди потапянето е предчувствие за студ и примирение, че вече не мога да се върна назад.

Плувах, както винаги, без да потапям глава. Единственият мъж, който не ми се беше присмивал за това, лежеше на шезлонга, четеше вестник и дори не подозираше колко съм близо.

Май постъпих глупаво, че не му се обадих. Може би щеше да се гмурне с мен и както някога щяхме да си плуваме под лъчите на късното слънце. Щях да се старая да не изоставам от него. Знаех, че ще ме чака и че няма да ме поведе надалеч, откъдето няма да ми стигнат силите да се върна.

Щях да му кажа, че съм тръгнала рано от София, за да пътувам по хлад. Че дъщеря ми беше звъннала вчера, за да ме повика тук и да ме запознае с момчето, което обича. Че слънчогледите край пътя са започнали да узряват и вече са навели прегорели глави. Че в чантата, която остана на плажа, нося праскови с онзи вкус на пътуване към море, който имат още от детството.

Той вероятно щеше да предпочете да плува до хоризонта, но аз щях да го заведа на моята скала. Тя е малка, но достатъчна за двама, ако седнат близо един до друг. Обичам излизането на нея и начина, по който меката морска трева гали краката.

Щях да му разкажа, че тук съм сама и това, каквото и да означава, се случва отдавна. Исках да остана достатъчно, за да събера цялото време, разпиляно около младите ниски смокини край къщата. Мислех да измия прозорчетата и да слушам щурците и бърборенето на моето момиче, което учи право, безкрайно е влюбено, пише приказки и прегръща света всеки път, когато иска да му каже колко го обича. Трябваше да почистя градината, да изслушам гергините, натежали от сол, да чуя тайните на лимона и да обещая нещо на розите.

Там, на скалата, щях да го питам как са децата му, дали са някъде по широкия свят, обича ли ги животът. Нямаше да го питам дали е сам, защото вече знам, че не беше. Може би, без да питам, щеше да ми разкаже успял ли е някога да намери морски звезди, открил ли е нови морета и пази ли мидите, които бях събирала и продължавам да събирам за него.

Когато обаче се изкачих на скалата и погледнах към плажа, шезлонгът беше празен и вторият - също. По пясъка моето момиче се гонеше с бъдещото мое момче, а другото наоколо беше без цвят и значение.

Видях силуета на фона на слънцето. Единственият мъж, когото съм обичала някога, хвърли нещо в контейнера на стръмното, пусна на земята чехлите, които носеше в ръка, и си отиде към залеза.

*

Не разбрах защо мама си тръгна толкова бързо. Снощи всичко беше спокойно и тихо. След плажа се прибрахме в къщурката и докато двамата вадехме от багажника на колата чанта след чанта, мама обиколи градината, защото тя винаги прави така. Когато седнахме на верандата, на масата вече имаше струпани зрели смокини. - За сладко! - мама разясни на моето момче, което никога не беше виждало смокини освен по натюрмортите от фламандската школа, с които беше отрасло. - Сега ще ти покажа и какво е индрише! Потъркай го така между пръстите и ще видиш!

Мама беше толкова весела на вечерята от розови домати, козе сирене и патладжанени измишльотини, както тя ги нарича. Разказа за последното си пътуване до другия край на света, където беше живяла при брат ми, от когото по скайпа вече знаех как излизала сутрин рано и се прибирала вечер от своите дневни пътешествия, а от джобовете си вадела разни съкровища - семена от непознати цветя, полирани от прилива клони, черупки от миди и отново черупки от миди.

Мама беше толкова щастлива и спокойна и показа на Петер Млечния път, който той беше виждал само на опаковката на сладкишче. Разказа му как Голямата мечка вързала колата за Полярната звезда и оттогава тя така обикаля. Слушах как мама разказва на новото си дете историите на нашето детство и я обичах такава кротка, забавна и мъдра.

Мама не каза нищо за татко, но тя обикновено прави така. Те са такива, аз ги обичам и затова си говоря с тях поотделно и гостувам в техните светове паралелно.

Какво се случи в онази нощ, не разбрах. Пробудих се и чух гласове от верандата, които се сливаха с щуренето на щурците и с жуженето на релсата, по която пердето се увиваше от бриза. Различих нейния говор, който беше бърз дори като шепот, и друг, тихичък и равен, който сякаш я допълваше - като песен на два гласа, като канон, като разказ на хора, които не са се виждали от години.

На другата сутрин на масата в кухнята намерихме току-що изпържени бухти, до мивката бурканите със сладко от смокини стояха обърнати върху капачките си още горещи, в градината водата в коренчетата на цветята още стоеше, а мама я нямаше. Колата зад къщата - също.

Беше оставила на верандата малко писмо, в което казваше, че трябва да свърши нещо, за което сега разбрала колко е важно. Казваше, че ни обича. И да не вярваме, че има неща, които човек не може и не бива да прави. На Петер преведох само, че спешно са повикали мама от офиса в София. Хапнахме бухтите и слязохме на плажа.

Може би чак към обед един чадър при скалите привлече очите ми. Там вече месец една двойка прекарваше дните си в пълно мълчание. Бяха ми направили впечатление със спокойствието, което излъчваха и очевидно, разбирането без думи. Казвах си, че искам един ден с Петер да бъдем така заедно и доволни. Днес за пръв път единият шезлонг остана празен през целия ден и хубавият мъж с побелели коси не дойде.

Когато си тръгвахме от плажа, хвърлих последен поглед към морето. На скалата, която мама много обича и ни водеше с брат ми, когато бяхме деца, долетяха два корморана. Сгушиха се един до друг и сякаш нещо си казаха.

 

 

 Сн. Светлозара Кабакчиева

Приказка от поговорки

Имало някога един Странен свят, в който всичко било като извадено от поговорка. Обущарят бил бос, кокошките си лягали гладни и сънували просо, а гладните мечки категорично отказвали да играят хоро. В дворовете между блоковете в големите градове бързите кучки раждали слепи кученца. По селата воловете риели пръстта и тя падала на гърба им, а стопаните водели кончетата си до водата, но не успявали да ги накарат да пият. Вълците сменяли кожата си, но нрава си - не, а хората, които се бояли от мечки, изобщо не поглеждали към гората. Вечерните телевизионни емисии били пълни с новини за хора, които вадели нож и после умирали от него, и за хора, които копаели гробове и падали в тях, а след поредната черна хроника за обърната кола идвало поредното изброяване на другите пътища, по които колата е можела да премине.

В Странния свят имало и други хора, както и други неща като излезли от поговорки. Те се носели като пъстри балони, гледали отвисоко и избягвали общуването с хората и нещата от другите поговорки. Танцували по вятъра и отказвали да стъпват задълго по потрошените тротоари на Странния свят, а когато все пак трябвало да го направят, били бързи и успявали да отскочат в мига преди от счупената плочка да бликне кална вода и да ги опръска. В тези пъстри балони ранните пилета пеели рано, майките били златни сенчици, а сговорните дружини повдигали планини. В тях утрото било по-мъдро от вечерта, а млякото стояло покрито и котките дори не си и помисляли да лочат от него. В тези балони приятелите се познавали в нужда, хората пеели и не мислели зло, посрещали по дрехите и изпращали по ума, а мързеливците си стояли гладни и жадни.

Така си живеели в Странния свят тихо, мирно и в неприязън летящите хора и хората, стъпили здраво на тротоара. Първите високомерно смятали, че най-добре се смее този, който се смее последен. Вторите пък разумно си казвали, че е по-добре да имаш врабче в ръката, отколкото орел в небето. Така минавали дните, всяка жаба си знаела гьола и никой не гледал в паничката на другия.

Понякога обаче някой от пъстрите балони се увличал по вятъра, заплитал се в клоните на някое дърво и се веел там като някаква никому ненужна торбичка, каквито имало много в Странния свят. Случвало се балонът да се пукне от грапавата кора на дървото и тогава като от вълшебна торба се изсипвали всякакви шарени поговорки. По счупените тротоари се събирали хора и гледали как тези поговорки летят, одумвали ги, протягали ръка да ги хванат или просто си казвали, че не са за тяхната уста лъжица. Някои напомняли, че отдавна са казвали, че е трябвало да вържат попа, за да е мирно селото. Други отказвали категорично да имат каквото и да е общо с тези твърде странни за Странния свят неща, закривали очите на децата си и ги поучавали, че трябва да стоят мирно, за да не видят чудо, защото, както се знае, чудесата не са за всекиго и много хубаво не е на хубаво.

Имало обаче и такива хора, които се опитвали да убедят останалите, че Странният свят няма да се оправи, ако хората, поговорките и нещата в него са все така разделени. Навсякъде говорели, че Странният свят става все по-странен, докато едни си хвърчат в облаците, а други не вдигат очи от земята. Не се уморявали да повтарят, че човек знае две и двеста, че умът може да царува, може да робува, а може и патките да пасе. Че всичко зависи от навика, а навикът е втора природа, което означава, че може да се промени. Че шансът е на страната на подготвения и че е абсолютно приемливо да се разбъркват и смесват традиционните поговорки. И хората от балоните, и хората от потрошения тротоар им се присмивали и им казвали да хапват големия залък, но да не се мъчат с големите думи. Препоръчвали им да не забравят, че царят дава, ала пъдарят не дава, пък и царят е далеко, а богът – високо. Някои направо предупреждавали тези хора да стоят мирни, защото преклонената главичка сабя не я сече, а и също да помнят, че човек предполага, но Господ разполага. Други им симпатизирали, но предпазливо ги съветвали, че няма ненаказано добро и има една стара приказка, че ако направиш добро, трябва да бъдеш готов да изядеш нещо, което не се яде.

Тези хора обаче, които се опитвали да помирят останалите, не се отказвали и не се уморявали да повтарят, че блага дума железни врата отваря, че мекото винаги е по-твърдо, че богат е този, който е здрав. Те силно вярвали, че на ахмак птиче Господ му вие гнездото, но и знаели, че Господ дава, ала в кошара не вкарва. Затова продължавали да мътят водата, тъй като и децата знаят, че риба се лови в мътна вода. Припомняли, че малките камъчета обръщат колата и че вирът се образува от капка след капка. Нарочно побутвали тези на тротоара и им сочели към небето, точно когато някой от пъстрите балони се залюлявал пред залеза. Или сочели на някой балон да погледне към локвата на тротоара точно в мига, когато тя отразявала слънцето като огледало. Ако някой им кажел, че са твърде млади, за да знаят какво правят, те му припомняли, че трябва да се пита патило, а не старило.

Малко по малко хората от балоните започнали сами да се вглеждат към земята и да търсят блестящите огледала на локвите по потрошените тротоари или някое упорито цветче, което повдигало и без това разлепената плочка и се приготвяло да разцъфне в целия си блясък насред грозотата.

Малко по малко хората със здравите корени започнали да търсят начини и те да летят или поне да гледат дълго с ръка над очите балоните, които кръжат и сякаш се опитват да се приближат към земята, само за да помахат.

Тези, които настоявали за единство, обяснявали на тези в небето и на тези на земята защо Странният свят е общ за всички им. Както и защо ако Мохамед не отиде при планината, планината ще отиде при него.

Странно, но от това Странният свят започнал да става по-хубав. Невероятно, но започнал да става и по-чист - малко по малко. Хората на земята решили да поправят тротоарите, за да могат балоните да кацат леко и безпроблемно. Хората в балоните пък открили, че от земята небето изглежда още по-красиво, най-вече по залез, а и взело да им харесва да остават по-дълго за раздумка и да помагат на хората, които поправяли тротоара. Интересно, даже вечерните телевизионни емисии се променили и започнали да предават по-често новини, от които на човек му ставало хубаво вместо страшно. Като по чудо се понесла мълва, че царят вече не бил надалеч, а някой даже видял Бог да слиза по-ниско към хората.

Това, разбира се, не станало много бързо, минали-неминали няколкостотин години. Както знаем обаче, бързата работа е срам за майстора, а майсторите на добри неща не обичат да се срамуват.

Когато Странният свят станал по-хубав, вече никой не помнел кой и защо го е сторил такъв. Не защото хората по природа са неблагодарни, а защото тези, заради които станало всичко това, направили следното:

Когато Доброто вече било готово, хвърлили го в морето. Както правят всички, които умеят да правят добро.   

P.S. Носят се легенди, че Доброто е хвърлено в бутилка – оглеждайте се за нея.

Открий разликите

Като повечето хора, които обичат книгите и хубавите филми, винаги съм се отнасяла с презрение към електронните игри. Смятам ги за губи-време и за нещо като захарен памук, пуканки или дъвка. Тоест, нещо, което може и да е вкусно, но и без което можем прекрасно. 

На телефона ми обаче се появи една електронна игра, чийто аналогов вариант всички от моето поколение познават: „Открий разликите.“ Нали помните – две еднакви картинки, в които има десет различни детайла и трябва да ги разпознаеш. Тук е същото, но на екран и картинките ги изучаваш само с поглед, а разликите докосваш с пръст. И тази игра - като захарния памук, пуканките и дъвката - долетя от детството и постепенно ме накара да си мисля, че това, без което можем да живеем прекрасно, идва нарочно, за да ни показва важни неща.

Отварям електронната игра от дъжд на вятър – докато чакам нещо, а чакането е толкова кратко, че не стига за зачитане в книга. Или толкова тревожно, че мога само да държа книга в ръцете си, но не да чета. Минават седмици, когато забравям за нея, после се изненадвам, че още я имам на телефона. Понякога я отварям, когато се колебая – открих, че ако отместя мисълта си от това, върху което тя се измъчва, решението някакси идва само. И някакси след време се оказва, че точно това решение е било правилното решение. Това беше и един от първите уроци от тази всъщност много елементарна игра:

Ако не можеш да откриеш някоя разлика, просто отмести поглед от картинката. Отпий от кафето си. Погледни през прозореца. Виж дали нямаш съобщение в пощата. Когато погледът ти се върне върху екрана, разликата е пред очите ти – голяма, ясна, да се чудиш защо не си я видял преди.

И други неща открих и всяко от тях ми звучи като правило за успеха:

От време на време получаваш точки в бонус, които при натрупване можеш да използваш – 10 точки ти подсказват една разлика. Открих, че когато в „портмонето“ имам такива спестявания, съм много разсеяна, „изгърмявам“ си патроните наведнъж и много често изгубвам играта. Когато знам, че няма на какво да разчитам, цялото ми внимание е насочено към картинките и детайлите и даже сама се изненадвам колко лесно и бързо съм победила.

В електронния вариант на играта се състезаваш с други – понякога с един, понякога с двама, понякога с трима. Техните точки са видими отстрани. Разбрах, че когато гледам докъде са стигнали моите съперници, губя време и концентрация и в крайна сметка губя играта.  

В тази елементарна игра също има стратегия. Когато играеш срещу повече от един, не е задължително да си пръв, защото на следващото ниво преминава и вторият. Понякога си струва да играеш пестеливо, да не си използваш бонусите, да не си изцяло съсредоточен в това, да оставиш някой друг да завърши играта и ти да продължиш заедно с него. Урокът тук е повторение на това, което татко все ми казваше, докато решаваше с мен задачи по математика: Чети условието.

Има и още. Сигурно всеки получава свои уроци. Все още продължавам да се удивявам на колко много нива успехът е проектиран в живота ни, а правилата за постигането му са едни и същи, независимо дали се бориш за оцеляване, дали се явяваш на изпит, дали израстваш в кариерата или просто играеш една елементарна игра, която - като захарния памук, пуканките и дъвката – е едно от отраженията на детството.

Разчитай на себе си, но понякога следвай тези, които ще те изведат. Давай всичко от себе си, но и знай как да си пазиш силите. Познавай играта, защото правилата играят за теб.

Когато играта свърши – независимо дали си успял или си загубил – продължавай да правиш това, което искаш, можеш или просто е наложително да направиш.

Всичко е едно безкрайно откриване на разликите. Снимката е моя и по някакъв начин ми се струва, че илюстрира това.

Есен е,

когато птиците отлитат на юг,

а децата – на север.

Обещание

"Тази есен е различна",

обещава всяка есен.

Вечерите – полемични,

а пък утрините – тесни.

 

Календарът е откраднат

и чете се по небето:

буквите са листопадни,

а пък думите – налети

като кестен, като вино,

като шепа със вода.

И кълне се да не мине

предпазливо есента.

 

Обещава да е бавна

като ядене на круша.

Който я обича, вярва

и се готви да я слуша.

Август е!

В мързеливите дни на моите стихове можеш да си останеш вкъщи,

да ядеш сладолед по пижама и да слушаш новините намръщено.

Можеш просто да си мечтаеш заникъде, по прозорците с пръсти да пишеш.

По-умен няма да станеш от стихове - поне да те научат на затишие,

с което да излъжеш всяка буря, платната да закърпиш, да спечелиш време.

Така е разтурено в моите стихове, че морето се чуди накъде да поеме.

Аз ти казах, че трябва да си останеш вкъщи. По време на стихове не се плава:

На палубата мързеливо се протягат метафори и очакват пика на звездопада.

https://liternet.bg/publish7/skabakchieva/stihove.htm

Календар на пода

Когато след двумесечна работа вкъщи отидох за първи път в офиса, намерих големия стенен календар свлечен на пода. Може би заради необичайните жеги тази година, тиксото, с което беше залепен в четирите си края, не беше издържало. Календарът беше тип „работен“, с отбелязани всякакви срещи, събития, срокове за изпълнение, служебни и частни пътувания, празници, отпуски, а изминалите седмици до средата на март - отметнати с жълт маркер. Календар от тези, по които пишеш или се обръщаш да консултираш, докато говориш по телефона и уговаряш някоя среща. Въпреки компютъра и телефона, винаги съм обичала да имам зад гърба си такъв на хартия, на който мога да виждам като на длан цялата си пълна година. 

Сега тази година лежеше на пода – започнала, частично изпълнена, планирана занапред, допълвана в движение с обещания и надежди, белязана с неизвестни. Не знаехме, че ще бъде такава, когато я очаквахме и посрещахме. Сложих обратно календара на стената, маркирах изминалите седмици в жълто, зачертах несбъднатите неща, оставих тези, за които все още имаше шанс да се случат, добавих и нови – животът не спира. При следващото идване в офиса стената отново беше празна. Нечия грижлива ръка беше навила на руло календара и го беше оставила върху бюрото ми.

Този път направо сложих падналия календар в кошчето за хартия.

Познавам много хора, които тъгуват или се гневят за това, което не можа да се случи. За всички провалени срещи, неосъществени пътувания, несрещнати хора. За всички отменени полети, за всички невърнати суми, за всички несъбрани багажи, празни летища, призрачни градове, отменени ваканции. Има дни, в които и аз съм гневна и тъжна. 

Има и дни, в които знам, че не трябва да съм гневна и тъжна. Въпрос на време е човек да разбере, че има календари, които нищо не може да задържи върху стената. Важно е да продължи и без тях да сбъдва всичко, което е в неговата власт и в неговата природа. Което не е, да остави да си отиде или само да поиска да стане. И да не пропусне хубавите неща, които въпреки всичко се случиха, както и хубавите неща, които ще се случат въпреки всичко.

Днес си купих самолетен билет и за по-сигурно си го отбелязах в тефтерчето.