Любов и стари вещи

Така се промени ежедневието ни, че мине, не мине ден и добавяме нов запис към Списъка с Неща, Които Пандемията Отнема. Не става въпрос за живота и здравето на близки и приятели, тяхната загуба е твърде голяма, за да бъдат в каквито и да е списъци на неща или причини да се оплакваме.

Става дума за такива неща, без които може, но пък е толкова хубаво, когато ги има – като например да отидеш на концерт и на бира преди и след него; да си купиш билет за самолет, който струва по-малко от бусчето до летището; да отидеш за уикенда в град, където нямаш никаква работа. Ей такива неща и сред тях са брокантите. Brocantes се наричат в Белгия пазарите за стари неща. В едни съседни страни ги наричат пазари за бълхи. В България се наричат битаци, но не съм много сигурна дали това е същото като брокантите, които ми липсват.

Брокантите тук са тези събития, които се провеждат на точно определени места и по предварително обявен календар. Общината съобщава за продавачите срок за заявка на щандове и цената за тях. За нас, купувачите, е достатъчно да дойде денят, в който се шляем безцелно, нищо не търсим, но винаги нещо откриваме. После сядаме с приятели на масичка в някое от ресторантчетата наоколо и докато чакаме поръчката, си разглеждаме съкровищата и се препичаме на слънцето.

Най-интересни са кварталните броканти, особени в зелените и богати квартали. Продавачите не са прекупвачи-професионалисти, а хора, които живеят там и изнасят пред домовете си това, което вече не им трябва – мебели, посуда, дрехи, бижута. Изнасят си масички и по съседски си вдигат наздравици и те оставят да си гледаш колкото искаш. Понякога има жива музика, балони за децата, фургончета за картофки и наденички. Нещо като празник, без да има повод за него.

Има и такива броканти, които са си винаги на пост в един и същи ден и на едно и също място. Те са за тези почивни дни, в които се събуждаш, без да знаеш точно какво ще правиш днес и си в настроение да се окажеш в тълпа с други като теб, които не познаваш, а разглеждате едни и същи предмети и понякога се конкурирате за тях.

Хората са много интересни в отношението си към брокантите. Някои ги презират, защото не обичат „такива“ неща, обикновено казват, че им мирише на старо. За други брокантите са професия, как само звучи vide-grenier – да изпразваш тавани. Има и професионални купувачи, те знаят точно какво търсят или как да го разпознаят и ходят много рано сутрин, още докато сергиите се нареждат. За трети брокантите са съкровищници, приключенска експедиция, страстта да откриваш.

Някои хора имат очи за вещите, други – не. Едни търсят практични неща, за които е излишно да хвърляш пари, когато употребата им е за толкова кратко, че не си заслужава, като например детско колело или тротинетка. Други ровят за съкровища, на които някой нехайно е определил смешна цена, защото нито знае колко е скъпо, нито знае историята на този предмет, пък и не го интересува. Всеки път се чудя какви неща само купуват хората на тези броканти, на тях се убеждаваш колко е вярна поговорката, че за всеки влак си има пътници.

Понякога ми става тъжно – млади хора продават неща, очевидно принадлежали на баба и дядо. Личи си, когато се освобождава къща, в която доскоро някой е живял, колекционирал е предмети, които го радват, сувенири от пътувания, подаръци за семейни празненства. Имало го е, а вече го няма. Личи си, когато хората, които продават, имат сантимент към предметите, не се пазарят за цената, а гледат внимателно на кого го продават, сякаш им е по-лесно да се разделят с предмета, ако знаят, че ще отиде при човек, когото необяснимо защо са харесали.

Всеки човек търси и открива различни неща. Аз лично купувам порцелан. Не търся конкретни неща, нямам колекционерски профил. Само неща, в които се влюбвам от пръв поглед и много, ама много искам да имам. Неща, които ползвам в бита си и на които се радвам като дете: порцеланови кутийки за бижута и фиби, порцеланови фруктиери с дупчици за измиване на плодовете, порцеланови кутии за масло, порцеланови poubelle de table за отпадъци на трапезата като костилки, семки, костички. Последната ми придобивка е порцеланова бонбониера, на която всеки ден се чудя колко е красива.

Имам приятели, с които обичам да ходя на брокант, защото имат същото отношение към вещите – обичат ги, без да им робуват; държат на сантименталната им стойност, но се забавляват да се пазарят. С тези приятели е весело и лесно и един друг начин да пътуваме заедно.

За брокантите мога да пиша още много. Липсват ми. И ги чакам. Трябва да отворят следващия месец. Надявам се да бъдат отново празнични, въпреки мерките, които все пак ще трябва да спазваме.

Защото вещите имат само живота и стойността, който им даваме ние. Те са просто онези неща, без които може, но пък е толкова хубаво, когато ги има.

Книги, хора, тишина

Ако ме попитате с какво асоциирам думата „библиотека“, ще ви отговоря: „С тишина“. Това е първото, с което съм запомнила Нейно Величество Библиотеката – от мъничката в началното училище, през голямата градска, още по-голямата университетска, най-голямата народна до модерната и дигитализирана в институциите – тихо, абсолютно тихо. Ако е толкова необходимо да се каже нещо, се шепти. Ако е толкова необходимо да се движиш, го правиш на пръсти. Даже ако няма на кого да пречиш, ставаш безмълвен и бавен. Даже ако никой не ти е казвал, че се прави така, влизаш и се смълчаваш. 

Не зная дали книгите правят това. Или процедената през прозорците светлина. Или сноповете танцуващи прашинки във въздуха. Или кръговете от настолни лампи по масите. Може би самите ние, които имаме нужда от поне едно магично място в немагичния свят, да си го създаваме.

Другото, с което свързвам думата „библиотека“, са тези, които работят в нея. Библиотекарите. Хората, на които съм завиждала през живота си – и като първокласничка, и като студентка, и вече като голям работещ човек. Тези, които прекарват работния си ден сред хиляди книги. Които знаят и могат да ти намерят всичко, даже това, което не знаеш, че търсиш. Може би тишината идва от тях и от начина, по който поставят пръст пред устните си и се движат в процедената светлина или между кръговете от настолните лампи.

Библиотеката е, разбира се, най-вече книгите в нея. Много вярвам, че за да е жива една книга, тя трябва да пътува, да преминава от ръце на ръце и библиотеката прави точно това възможно. Продължавам и аз да правя така с почти всяка книга, която прочитам – да я предавам нататък. Когато бях дете, от вътрешната страна на корицата имаше талон, на който се отбелязваше датата за връщане. Обичах да гледам датите преди моята и сякаш виждах къде е пътувала книгата. Вече ги няма.

Не знам и дали онези чекмеджета с хиляди картончета в тях продължават да съществуват. Толкова бях запленена от тях, че си правих такива и на книгите вкъщи. Днес модерните библиотеки са дигитализирани, всичко се записва, съхранява, търси и открива в компютър. Самите книги вече не само се четат, но и се скролват, слушат, записват, изпращат. Важно е това, удобно и лесно е. И ще става и по-удобно, и по-лесно, надявам се.

И все пак, и все пак, единствено важните и абсолютно необходими съставки са три: книгите, хората и тишината.

Днес е 11 май и ги празнуваме.

Благовещение за всички

Вчера видях нещо, което ме развесели и развълнува. За първи път след дългите дъждове стоях толкова време в градината, оглеждайки всяко кътче за подготовката за новите цветя. На една слънчева стена от години стои нещо като сандъче. То е всъщност рамка от ковано желязо, в която от кече от сухи треви или слама е оформено гнездо, където се насипва пръстта. Там садя латинки и петунии, които обичат западно слънце.

Вчера видях, че кечето е изтъняло, сякаш беше скубано от него, но не безразборно, а внимателно и равно от всички страни. Върху пръстта пък имаше едно валмо от сухи треви или слама. Някой си беше харесал материала от цветната ми градинка за бъдещото си гнездо и си го беше приготвил за отнасяне към строежа.

Това беше вчера. Днес е Благовещение - истинският ден на майките според мен. И на всички, които очакват, надяват се, искат и молят. Не само майки. Не само за деца.

Моите деца са вече големи и всеки нов ден идва с нова радост и гордост от тях. Никога обаче не избледняха дните, в който ми казаха, че ще дойдат на белия свят. Дори и когато усещаш или даже знаеш преди това, изречената блага вест е онази магия, която отключва инстинкта да приготвиш гнездото.

И си мисля колко е свързано всичко в прекрасния свят, колко всъщност всичко е общо - и голямото, което променя човечеството, и отделното и много лично човешко, което променя живота на двама души и техните семейства, и мъничкото птиче щастие в клоните на дърветата, което винаги също нещо променя.

Днес валмото от сухи треви или слама го няма в сандъчето. Чудя се дали е в при сойките в големия смърч, при косовете в черешата в съседния двор или при синигерчетата в бледата и още прозрачна бреза. Дори и да разбирам езика им, няма да има кой да ми каже - всички наоколо са така заети да правят гнездата си.

А и има ли някакво значение, когато всичко е толкова свързано и толкова общо?

Моята 2020 в книги

Тази публикация е резултат от традиция, която създадохме с приятели, в края на годината да си разменяме списъците с прочетени книги. Много е приятно да откриваш съвпадения и много вдъхновяващо - да набелязваш книги за четене през следващата година.

Днес е последният ден от 2020 и моят списък – за някои кратък, за други дълъг - е начинът, по който я преживях аз: с много добрите неща и с тези, без които можеше и да мине; с тези, на които попаднах случайно и другите, които очаквах и търсих специално; с тези, които ме разплакаха, въодушевиха, накараха да търся още или просто ме оставиха безразлична; с нови открития и с тези, без чиито имена не минава нито един мой списък. Всяко едно от тях е важно по своя си начин, защото е пътят, който съм изминала. Заглавията са на езика, на който съм прочела книгата, поредността е хронология, а не класация. И все пак да кажа, че „Utopia Avenue” на David Mitchell е моят безспорен фаворит за 2020.

Може би първото и последното заглавие ще ви изненадат. Обичам детската литература повече от всяка литература в света. Обичам да откривам колко много от нея още не съм прочела – какъвто е случаят с „Малки жени“. Обичам да препрочитам за пореден път книги, които съм обикнала в детството и продължавам да откривам колко са ми важни всяка нова година – една от тях е „Хвърчащата класна стая“ с нейната малка тъжно-смешна и мъдра история, каквито могат да разказват само най-големите майстори.

В новата година влизам със сборника с норвежки народни приказки, който е част от дългото ми влюбване в Севера и подготовката ми за нови пътешествия. Тихичко чакат реда си и книгите, които получих като подаръци за рождения ден и за Коледа, защото научих децата си, че няма по-скъп дар на света от добрата и красиво подвързана книга.

Знам отсега, че 2021 година ще бъде година на хубави книги.

1. « Little Women », Louisa May Alcott
2. “Добри съпруги”, Луиза Мей Олкът
3. “Шахматна новела”, Стефан Цвайг
4. “Писмо на една непозната”, Стефан Цвайг
5. “Романът на Лизи”, Стивън Кинг
6. “The History of Bees’, Maja Lunde
7. “The Whisper Man », Alex North
8. “Граница”, Капка Касабова
9. « The Woman in the Window », A.J.Finn
10. “The Girl on the Train”, Paula Hawkins
11. “The Summer Book”, Tove Jansson
12. “Пътуване с лек багаж”, Туве Янсон
13. “Station Eleven”, Emily St. John Mandel
14. “Любовта на първия след Бога”, Неда Антонова
15. “If It Bleeds”, Stephen King
16. “Времеубежище”, Георги Господинов
17. “American Dirt”, Jeanine Cummins 
18. « The Beekeeper of Aleppo », Christy Lefteri
19. “Utopia Avenue”, David Mitchell
20. « Земното минало. Трите тела”, Лиу Цъсин
21. “10 минути и 38 секунди в този странен свят”, Елиф Шафак
22. “Карай плуга си през костите на мъртвите”, Олга Токарчук 
23. “Рагтайм”, Е.Л.Доктороу
24. “The Silent Patient”, Alex Michaelides
25. “Eleanor Oliphant Is Completely Fine”, Gail Honeyman 
26. “Опитът”, Руслана Бърдарска
27. “Брегът на костенурките, Диего Галдино
28. “Друг вид зло”, Андрю Уилсън
29. « Hotel Iris », Yoko Ogawa
30. « The Housekeeper and the Professor », Yoko Ogawa
31. “The Memory Police”, Yoko Ogawa
32. ‘L’anomalie’, Hervé Le Tellier
33. “Redhead by the Side of the Road”, Anne Tyler
34. “Към езерото”, Капка Касабова
35. « How to Stay Sane in an Age of Division », Elif Shafak
36. « Хвърчащата класна стая”, Ерих Кестнер

Буркани за щастие

В началото на тази, както се оказа по-късно, странна, непредвидима, объркана година, когато още не знаех, че ще бъде такава, прочетох някъде и ми хареса идеята за буркан за щастливи неща. Всеки път, когато нещо много хубаво се случи в живота ти, го записваш на листче и го пускаш в буркана. В края на годината отваряш буркана и си четеш всички тия хубави неща, някои от които дори си забравил.

Хареса ми идеята, но после някак се отказах от нея. Сега, когато вече знаем каква странна, непредвидима, объркана година ни се случи, съжалявам, че не я осъществих. Вместо това, един невидим буркан за лоши неща се препълни - новини за отишли си приятели и познати, разочарования от хора, които съм мислела за красиви и умни, отменени пътувания, празен офис, прекалено много гледки през прозореца и писма, започващи със „съжаляваме, но…“. Всеки има в къщата си един такъв буркан и няма търпение да дойде първи януари, за да го изхвърли.

Въпреки това, въпреки това, и невидимият буркан с хубави неща съществува и е още по-пълен. В моя има едно слънчево пътуване в Италия през февруари под носа на пандемията; едно завърнало се у дома момиче, с което дойде пролетта; приятели, с които пишем книга за нашето детство; децата ми, които издържаха изпити и получиха повишение; завръщането ми вкъщи, дните ми с мама и татко, изкачването на български планини, оглеждането в български езера, топлите български вечери със светулки и вятър от юга; дълъг път с кола през Европа към нови езера, нови морета, нови градове с каменни улички; слънчеви белгийски гори и реки през септември; неотменени празници и приятели, намерили начин да кажат, че ме обичат; хартиени писма, акварелни рисунки и рекорден брой книги, прочетени за една календарна година. Всеки има в къщата си един такъв хубав буркан и може да прекара последните часове от тази странна, непредвидима, объркана година да си го разгледа.

Сред добрите неща на лошата 2020 година беше и това, че тя придаде смисъл на толкова много думи, които нехайно използвахме досега. Като тези да сме живи и здрави. Сега наистина знаем какво означават.

Нека с тях отворим буркана на 2021.

Имате поща

Моето поколение беше научено да пише писма – хартиени, сгънати прилежно, с плик и марка. Беше научено да ходи до пощата; да очаква отговор; да брои дните; да проверява дали се белее нещо в пощенската кутия; да вади писмата с химикал, ако няма ключ; да е кисело, ако писмата закъсняват, и да е щастливо, когато писмата пристигат.

После моето поколение се отучи да пише хартиени писма, а тези след него изобщо не се научиха. Няма и причина да не бъде така: толкова е хубаво и удобно, че писмата вече отлитат с едно натискане на бутона, а адресатът ги получава веднага. Е, и сега очакването на отговор може да бъде мъчително, още повече, че забавянето не може да се извини със стачкуващи влакове, заобикалящи бурята кораби, отменени полети или строг граничен контрол. Хората получават писмата си направо на умния телефон и логично загубиха навик да проверяват пощенските кутии, защото съдържанието им е основно рекламни брошури, известия за данъци, сметки за парно.

Пиша всичко това не от носталгия по миналото. Пиша всичко това от надежда за настоящето. Ако изобщо световните беди могат да имат добри страни, ето една от добрите страни на пандемията: преоткриването на пътя към пощенската кутия. При това не само заради доставките на поръчаните онлайн стоки, а и заради бели и шарени пликове с думи от приятели.

Не, че не се е случвало и преди, най-вече по Коледа. Сега обаче дългите месеци на ограничения в пътуването, виждането с хора, работата от вкъщи събудиха желанието да се пишат писма, да се пращат по пощата, да се очаква съобщението от приятел, че е получил плика ти, че се е изненадал, че даже не може да ти обясни колко много се радва.

Не ви се вярва ли? Аз го направих и познавам и други хора, които го правиха и продължават да правят. Лечебно е, уверявам ви. Не е животоспасяващо, но е лечебно. Заради недостиг на персонал и заради нарушени графици на въздушния и наземен транспорт има големи закъснения, но по някаква неведома сила пликовете идват точно, когато има нужда от тях. 

Тази седмица започна с известие, което ме натъжи и даже малко ядоса, но след няколко часа ме изненада плик от приятел в България с пера за калиграфия, само защото преди време го бях разпитвала за перодръжки и други такива пособия. Същата вечер получих съобщение в месинджър от моя съученичка, която не съм виждала от години и която живее в Норвегия, че е получила акварела, който й пратих, защото ме впечатли във Фейсбук нейна снимка на залез и го нарисувах, а тя го хареса. Излишно е да казвам колко се зарадвах аз, колко беше радостна тя и колко радостен беше приятелят, когато му казах колко се радвам – всичко това в един ден, който започна доста разочароващо.

Има и други пликове, които съм пуснала по света. Има някои, които още пътуват,  както и такива, които скоро ще тръгнат. Зная, че има и пликове, които пътуват към мен.

Ето заради това написах всичко това. Нещата от миналото се връщат в настоящето, когато има нужда от тях. Както се връща звукът от грамофонната плоча или допирът до подвързия на книга. Не защото не може без тях, а защото с тях става по-хубаво в дни, когато е тъжно, трудно и страшно.

Бъдете здрави! И не забравяйте да си проверявате пощенските кутии, приятели.

Снимката е на моята приятелка Теодора Стайкова, която, научавайки за колекцията ми, започна да се оглежда и да открива колко красиви наистина могат да бъдат пощенските кутии.

 

 

А това е колажът от акварела със снимката на моята съученичка Драгнимира Юнсен на фона на българска керамика в норвежкия им дом. Светът е чудо.