Пред екрана

Когато пандемията започна да утихва и да се завръщаме лека-полека към офиса, доста хора се срещнаха на живо за първи път. За две години екипът се беше променил доста, едни се бяха преместили от други отдели, а някои бяхме назначени за първи път и дълго време цялото общуване се случваше през екраните.

Една от изненадите, колкото и странно да звучи, беше ръстът на хората. Въпреки че по време на дългите срещи виждаш само лицето, мозъкът явно конструира човека в неговата цялост. Изградил си си представа, че жената, с която работиш най-много, е висок човек, а тя се оказва миньонче; друг колега пък ти е изглеждал по-скоро среден на ръст, а той ходи по коридорите с впечатляващите си близо два метра. Това се превърна в нещо като шега и дори сега, когато всяка седмица се срещаме в офиса, продължаваме да се забавляваме с тези открития. Чувството за хумор и самоирония винаги говорят добре за хората, с които общуваш.

Нещо такова се случи и с изпитанията, през които преминахме и продължаваме да преминаваме. И пандемията, и войната разкриха хората около нас по начин, по който не сме и искали да знаем и дори подозираме. Едни, които са ни изглеждали големи и са ни вдъхвали респект, се оказаха направо нищожни. Други, които сме смятали за малки, сякаш бяха пораснали за една нощ или ние не сме се опитвали да знаем нищо за тях. За щастие, а понякога и за нещастие, много хора си бяха такива, каквито никога не сме се и съмнявали, че са. Нали е ясно, че не говоря за ръст. Нито за образование, убеждения, възгледи, очаквания от бъдещето, идеи за световния ред. Говоря само за морал. Той върви и с чувството за хумор и самоирония. Но най-вече с човещината и това да си съпричастен.

Те винаги говорят много за хората, с които общуваш.

 

Красота по време на тъгуване

Прецъфтяха японските вишни и разцъфна глицинията. Лилави облаци се скупчиха като всяка година над двора ни. Вали красота.

Когато времената са тъжни и човек има повече време да се спре и загледа, се удивява колко по-красива е красотата в тъжното време. Нещо такова се случи в пролетта на пандемията. Нещо такова се случва в момента. 

А тази пролет е още по-тъжна. Заради войната. Заради човешката жестокост, низост и глупост. Заради смъртта на толкова хора и трагедията на още повече, загубили дома си и целия свят. Заради неочакваната загуба на скъп приятел и невъзможността да се осъзнае това.

Споменавам приятеля и погледът ми пада на високата лампа с чупещото се тяло. Тя ми е подарък от него. Години наред на нейната светлина чета всяка вечер преди заспиване. И така ще продължа да правя и в годините занапред.

Мисля си как с добро, но без да осъзнаваме колко е важно, посяваме следите си в живота на другите хора. С вещи, думи, спомени, цветя и дървета. Те живеят свой собствен живот. Светят и тихичко си стоят. Пускат корени, растат сантиметър по сантиметър, разлистват се, разцъфват всяка година. За да ни помагат и радват в обикновените дни. Но и вероятно, за да имаме повече красота за времената, които са тъжни.

Надявам се и аз да съм направила хубаво за някой друг. С подарена книга, изплетено цвете, нарисувана картичка. С бели сърчица, пропътували дълъг път и поникнали в нова градина. С висока една педя глициния, която вече е облякла цяла тераса. С ябълково дръвче, което срамежливо цъфти и люлее своите малки.

Защото всички сме едно и разчитаме на тъгата и красотата да останем хора.

Когато прецъфти, глицинията се облича в зелено, после цъфва отново, но много по-скромно. Наесен плътният покрив от листа изсъхва и пада и цяла дълга зима голите клони изглеждат сухи и мъртви. И точно, когато се чудиш дали този път наистина не е измръзнала, се появяват първите мъхести пъпки.

Една сутрин глицинията просто избухва и от лилавите облаци вали красота.

Спасение има.

В кавички

На какво ли не се нагледахме напоследък. Както някой някъде написа, „не вярвах, че в две години ще ни се случи отново целият 20-те век.“ Баба пък, светла й памет, обичаше да казва „имала глава да пати“.

Ето, въведох си тезата - за цитатите.

Фейсбук е едно много плодородно място за тях. Растат, избуяват, пръскат семена и като глухарчета летят надалеч, за да пуснат корени, където успеят. И пак да растат, да избуяват, да пръскат семена и така нататък, и така нататък. Човек никога не знае бурен или цвете ще излезе от него.

Или баобаб, за който така тревожно предупреждаваше Малкият принц. Поради опасността тоя баобаб да пръсне планетата.

Едно от нещата, които ме изумяват най-много през последните две години, са едни такива хора, които все на нещо не вярват и все питат „ама ние как да сме сигурни, че наистина е така“ и се опитват и теб да убедят, „че има някаква страшна истина, която крият от всички ни“. И уж не вярват на нищо, а все се оказва, че са повярвали на поредната глупост, попаднала като бурен в главата им.

Отдавна съм се отказала да споря и убеждавам. Избрах своята малка война със злото да водя наивно - с цитати. От източници, които и най-подозрителните засега не са отхвърлили: детските книги, източната мъдрост, народните поговорки, текстовете на песни.

Защото продължавам да вярвам, че във всеки човек има добро, което се събужда, когато чуе думи, които са му чели в детството, които е припявал като влюбен тийнейджър, които е чел в безсъници или са му помогнали да вземе важно решение.

Ей така, по един ред на ден – като хапче, скрито в гроздено зърно или разтворено в мляко, за да не го усетиш.

Цитатите винаги имат подтекст и ми харесва как остроумно го доразвиват тези, с които сме на една вълна. Понякога обаче ги харесват и споделят хора, за които зная много добре, че са на точно противоположното мнение. Всеки тълкува с понятийния и ценностен апарат, с който са го възпитали. Но има и неща като човещина, усещане за справедливост и вътрешна свобода, за които трябва да намериш вярната дума, за да ги отключиш.

Думите, за разлика от парите, са лош слуга, но добър господар.

По тази причина, ще продължавам наивно с цитатите. Защото кошмарният 20-ти век един ден ще свърши и ще остане време за всеки да се погледне в огледалото и да види дали е останал човек. 

 

За приятелите и перлите

Преди много години – повече от 15 – бях в една екзотична страна и там, на една лодка на път за едни острови, една жена продаваше перлени огърлици на туристите.

Докато аз – хем любопитна, хем недоверчива – разглеждах това, което жената беше наредила на масичката пред нас, тя ми каза:

-       Чудиш се дали са истински, нали? Сега ще ти покажа.

Пресегна се към една оставена на масата запалка, щракна я и я поднесе към перлената огърлица. Пламъчето облиза мънистата, те сякаш за миг леко промениха цвета си, но останаха непокътнати.

-       - Видя ли? - каза тя - Ако бяха пластмасови, щяха да се стопят.

Когато вече бях платила и се радвах на перленото си герданче, жената добави:

-      -  Само внимавай, когато пробваш бижутата си, да не докоснеш конеца, на който са нанизани, че ще се пръснат.

Оттогава минаха много години - повече от 15. Това герданче още си го нося, заедно с други перлени огърлици и обеци. Никога не поисках да знам дали са истински. Красиви са, скъпи са, обичам ги, радвам им се, подарък са ми или съм си ги купила сама. Ако истината се окаже неистина, ще бъда ли щастлива? И си отговарях категорично – не.

През последните години ни сполетя пандемия. Наскоро започна война. И наред с всички смърти и разрушения, много приятелства се пръснаха като мъниста. Дълго време се опитвах да ги събера и не исках да знам те ли не се оказаха истински перли или аз не бях внимателна с конеца, който ги държи.

Още нямам отговор на въпроса дали да е добре да знаеш истината.

Отговорът ми клони с тъга към „да“.

Късно е

От февруари не съм публикувала в блога. Защото ми се струва неподходящо, неуместно, ненавременно да пиша това, което обичайно пиша. По същия начин, по който се чувствам зле, когато пресаждам цветя, нареждам си порцелана, мечтая за лятото.

Защото блогът е моята малка градинка. Кутията от обувки, пълна с плетените от мен цветя. Витрината с порцелан. Шареното тефтерче с думи, написани на коляно във влака. И сега се страхувам да вляза в тях. Да ги отворя. Да ги напиша.

Сякаш деля вината на света, срама на човечеството, гузността на несвършеното, оправданията пред децата ми и пред всички деца, които предстои да се раждат.

А за тези, които не разбират нито от срам, нито от вина, както и за тези, за които истината е повече от една, тази сутрин се сетих нещо от моето детство. Когато вече бях облечена за училище и баба видеше по мен някое люлеещо се копче или провиснал подгъв, тя взимаше иглата и ми казваше сериозно:

„Я захапи нещо, та да не ти зашия акъла“.

Иска ми се така да им е било казано на тези, които не разбират нито от срам, нито от вина, нито от истина. Но вече е късно, толкова късно.