Приятелите

Когато на човек му е най-тежко, Господ му праща приятели. Сякаш на всеки раздава специална задача – парченце от пъзел, което да пасне идеално и да те направи отново цял и ясен като картина.

Един се разхожда с теб по есенни улици. Друг си говори за книги и за Космоса с теб. Трети те кани в своите спомени и ти показва как човек оцелява след всичко.

Приятели, които правят неща вместо теб. Които се обаждат на някого. Които намират вещ или услуги, които са нужни. Приятели, които срещаш на улицата и след разговор с тях се връщаш вкъщи с мъничко по-голяма надежда. Които идват в Деня, в който е много важно да имаш приятели, макар нито един приятел да не може да промени този ден и да го направи малко по-хубав.

Приятели, които предлагат да пропътуват стотици километри, за да те вземат с кола.  Които те чакат във ветровитата вечер. Които слагат трапезата в затоплен дом. Които ти подаряват картичка с картина, в която искаш да влезеш. Които ти постилат легло. Които те карат на летище в съботно утро. 

Приятели, които говорят с теб дълго и ласкаво, но не ти се сърдят, ако не ти се говори. Които ти пишат, изпращат сърчица, разчитат знаците, които ти, забравилият как се борави с думи, оставяш.

И макар да е сигурно, че картината никога вече няма да бъде цяла и ясна, приятелите не спират да редят своите пасващи идеално парченца.

Благодаря на всекиго за всичко!

P.S. Тази залезна снимка е моя, на нея ясно се виждат златните очертания на облаците. Има ли някой да не знае какво означава това?

Моята есен

Тази есен заслужава клишетата:

и е златна, и бавна, и мъдра.

Нощем чувам как под прозорците шета

и припява леко накъдрено,

треперливо, страхливо, почти листопадно,

и суетно, и малко наперено.

Тя с клишетата се гордее, с баладите,

но жадува да бъде намерена

и обикната като единствена,

ненаречена от никого още,

както тя си се вижда – разлистена

и прескочила прозорците нощем.

Аз затова и дължа и затова обещавам:  

С мен никога бавна, мъдра и златна!

Моя единствена есен, която познавам:

Бъбрива. Шарена. И многократна. 

 

Сн. Светлозара Кабакчиева

 

Лястовици

Щастливо лято беше това. Много хубави неща се случиха в него. Най-хубавото беше сватбата на нашите деца. А другото най-хубаво беше пълната къща в България.

Сега същата тази къща се готви за дългия сън, в който отново ще сънува как всички се връщат.

Преди няколко дни първи отлетяха новото семейство лястовици. Днес помахахме на по-малките лястовичета за лек път и скорошно виждане. След два дни ще бъдем на същото летище за нашия полет, но сега бързаме да се върнем в къщата, за да прибираме лятото в нея.

А лятото е дете и се сърди, че още е рано за лягане. Гледа под око прибраните хамаци, пъстри възглавнички, градински свещници, постелки за люлки. Обръща ни гръб, изнудва ни с облак от планината или с дъждовен следобед.

Лятото не разбира защо хората си тръгват, когато то още е тук. При всяко отпътуване аз също се чудя защо и дали наистина трябва. После забравям.

Избрали сме си тоя живот и си го летим между юга и севера непрестанно. Лястовиците също правят това. Никога няма да разберем дали и те имат своите „защо“ и "дали си е струвало това прекосяване на океани".

Можем дълго да говорим за причините за заминаването. Но все ми се струва, че важните са тези причини, заради които се връщаме.

P.S. От един остров, на който бяхме преди да си дойдем в България, си купих тази керамична
лястовичка и първата ми работа, когато се върнахме, беше да я закача под стрехата на къщата. Сега е време да я откача и да я сложа вътре на топло, за да не я оставям на лютата зима в планината.  

До скорошно връщане!

Утро

Пълна е къщата, която обичайно е празна. Порасналите ми деца и хората, които обичат,

още спят след снощните сладки приказки под звезди, сред свирене на щурци и шума на борове,

а аз връщам по шкафовете измитите съдове и внимавам да не тракам

с гледжосаните съдове, които си купихме за първия дом, с кристала на моите родители, с порцелана на баба.

В пълна тишина се радват и книжките, куклите и спортните колички по рафтовете във всяка от стаите, сякаш не са минали 22 години

или сякаш са минали 22 години, ала така, че да става къщата все по-пълна и пълна

във всяко утро на август.

 

Пътувам на север

с пълнолуние на лявото рамо 

и изгрев на дясното.

В гъстото кафе на нощта 

тънка струйка мъгла се налива.

Аз съм чертичката между нещата,

Аз съм лъжичката, която бавно ги бърка.

Аз съм едно утро, което не знае 

откъде да започне

и с какво да закичи косата си -

с още блестящата в небето луна

или с огнената фиба на слънцето,

която наднича от тъмната кутийка

на облаците. 

Югът се утаява в гърба ми,

настанява се да поспи, не му се спори със севери и прекосяване на канали.

Има време до неговото утро, към което очите ми ще пътуват

с изгрев на лявото рамо, 

а на дясното - с едно новолуние.

Някакси всичко в тоя живот е копнеж

с няколко зрънца търпение в него.

Билет

Вчера след Фестивала на българската книга в Брюксел си тръгнах за вкъщи с метро – весела, разсеяна, натоварена с книги. Валидирах си електронното билетче-карта, влязох, пътувах и на излизане от метрото трябваше наново да валидирам, за да се отворят вратите. Дръпнах се встрани, започнах да търся картата по джобовете и да ровя из претъпканата си чанта.

В този момент към мен се насочи момиче и си помислих, че ще ме моли да премине бариерата с моя билет, както често досега се е случвало. Момичето имаше рошава коса, наполовина боядисана в гарваново-черно, а другата половина – в снежно-бяло. Пиърсингите по лицето му блестяха, изпод дългите ръкави на дънковото яке се виждаха татуировките. Винаги съм отказвала на такива молби, а сега и моята карта беше някъде в бездънната чанта.

Момичето обаче попита друго:

-       Мога ли да ви помогна, госпожо? Ако нямате билет, можете да минете с мен.

Изненадах се, казах, че няма нужда и продължих да ровя в чантата. Момичето валидира билета си, завъртя турникета и премина от другата страна, но не си тръгна веднага. Когато аз най-сетне намерих картата и се насочих на свой ред към устройството, то вдигна палец, усмихна ми се и заподскача по стълбите.  

Не е нужно да казвам как се почувствах. Така ги нарежда животът тия неща: Първо те чака да си прочетеш книгите, да ги обсъдиш с хората и да се наговорите за капаните на стереотипите и клишетата. А после ти дава задача, за да види какво си научил и как го прилагаш на практика.

Благодаря ти, непознато момиче! И извинявай.

 

П.П. Тази снимка няма нищо общо с историята и поуката от нея, но също беше част от вчерашния слънчев ден. 

Madame Chapeau е една от знаковите скулптури в Брюксел.