Не тръгнах за Копенхаген само заради изгодните самолетни билети (а бяха изгодни наистина, без
преувеличение –
EUR 4.99
за връщане в неделя!). Винаги съм имала любопитство към Северния свят, който
познавам само от приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен и
Селма Лагерльоф, снимките на северно сияние и фиорди, както и от светлия
интериор на ИКЕА. Дали от детството, дали заради тайното влечение на
противоположностите и от скрития север в южния човек, този свят ми хареса още
от първия истински допир.
Копенхаген не е от градовете с
натрапчива и очевидна красота – като Париж или Флоренция например, които те
карат да ахнеш, да затаиш дъх и да поискаш неистово да пътуваш из времето в тях.
Затова усетих, че бих го обичала и бих живяла тук по същия начин както обичам и
живея в Брюксел – с някаква гордост, че съм го открила и с тържеството да имам
толкова неща за правене, за които времето никога няма да стигне, докато някой
ми казва колко е скучен.
Открийте го сами, няма да ви
развалям удоволствието. Просто да знаете, че освен
-
пъстрото и пълно с народ пристанище Nyhavn, мачтите, в което се полюшват
между сградите в жълто, червено, розово, синьо, зелено;
-
замечтаната малка русалка, при която ви пожелавам да
отидете при изгрев слънце, за да бъдете сами;
-
Свободния град, чието съществуване като естетически, социален
(и градоустройствен!) модел продължава да бъде загадка за мен;
-
и другите очевидни неща, за които всеки - малко или
много - е подготвен предварително,
можете да се качите на влак (редовен,
на всеки 20 минути) и да отидете
-
до Музея за модерно изкуство Louisiana, който е превърнал и морето в
своя галерия;
-
до замъка Елсинор и да си задавате вечния въпрос „Да
бъдеш или да не бъдеш” в съвсем автентична среда;
-
да харесате мъглата, която пада за минути и за минути
се вдига, заради мистиката, която само приказките дават;
-
да отидете на гости на Карен Бликсен в къщата й край
морето (аз не успях, но знам, че това е обещание за следващ път);
-
до Малмьо – на един мост/тунел разстояние (но не
забравяйте, че това е в Швеция и има паспортни проверки);
-
и на още много места – просто застанете под таблото на
гарата и си изберете посока.
Не ме изненада, че във влака има
интернет и че е чисто и топло, но истински ме изненада, когато след проверката
на билетите, кондукторът ни посочи табло на стената: „Този вагон е тиха зона и
не е позволено да се говори (включително по телефон). Ако искате да говорите,
заповядайте в съседните вагони.” Общество, което уважава правото ми да говоря и
да бъда свързана със света, но и правото ми да бъда сама (и с мислите си, и в
съня си), има моето уважение. Може би това, което често ни липсва в
ежедневието, е именно взаимност - в естетически, социален (а и в
градоустройствен!) план.
И последното, което ще споделя, е
приятната изненада от приятни места, които откривах най-неочаквано. За човек,
който си пада по барок и арт-нуво, еклектиката на ново и старо и чистите линии
на сградите обикновено не са особено вдъхновяващи. Тук обаче те са дом на
уютни, романтични, одухотворени, ароматни кафенета и ресторантчета, в които
влизат спокойни хора - на весели групички или усамотени с книга. Не съм голям
познавач на бар- и ресто-културата, но говоря за усещането, което създават тези
места. В Копенхаген просто е хубаво, а това е нещото, което често ми липсва - в
естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.
Знам, че три дена престой в един
свят е само пощенска картичка, пълна с клишета. Тя обаче има много важно
предназначение – да попътува с марка, да прелети разстояния и да каже на близки
и приятели, че си се чувствал добре.
Завръщайки се, гледах The Danish Girl (бях
изненадана да открия кадри от познати места - както от Копенхаген, така и от
Брюксел!), а днес ще си прочета пак „Дивите лебеди” и „Цветята на малката Ида”.
За да остана още малко там, в Северния свят.
Преди да тръгна отново нанякъде.
Някога си мислех, че подаръците трябва да са нещо, което
остава завинаги.
Те са просто част от
живота ми. Много важни книги съм прочела до днес. Има още
много важни книги, за които няма да ми стигне животът. И сред едните,
и сред другите обаче никога няма да има толкова важни за мен, колкото са
приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен, романите за деца на
Кестнер и разбира се, „Малкият принц”, с който започва тази вселена.
Не ме изненада, че във влака има
интернет и че е чисто и топло, но истински ме изненада, когато след проверката
на билетите, кондукторът ни посочи табло на стената: „Този вагон е тиха зона и
не е позволено да се говори (включително по телефон). Ако искате да говорите,
заповядайте в съседните вагони.” Общество, което уважава правото ми да говоря и
да бъда свързана със света, но и правото ми да бъда сама (и с мислите си, и в
съня си), има моето уважение. Може би това, което често ни липсва в
ежедневието, е именно взаимност - в естетически, социален (а и в
градоустройствен!) план.
