За бурените, билките и хората

Мина Еньовден и можем да си говорим за бурени вместо за билки. Макар и често да са едно и също – зависи кой как гледа на тях.

Подсети ме остроумието на една приятелка: „Не, че се хваля, ама съм страшна в отлеждането на бурени.“

И аз така. Напълно буквално. Обичам иглики, глухарчета, парички и едно пълзящо растение, което дава снежнобели фунийки. Харесвам ги и се опитвам всячески да ги пазя, въпреки, че знам, че са напаст за изумрудено-зелената морава и задушават други по-благородни растения.

Досега не съм успяла да убедя страстните градинари край мен, че тези цветя – цветя са! - трябва да бъдат оставени да си живеят разпръснати из тревата, а не да бъдат изскубвани или изтиквани в бордюри и ъгли, от които те все пак непослушно се измъкват и плъзват на воля.

Някои бурени са по-красиви от зелената поляна с надпис или без надпис „Не газете тревата!“. А магарешкият бодил може да развесели стаята повече от някоя роза.

И при хората е така. Бурените често са най-лековитите билки и май е по-добре да ги пазим. Нали?

Моите цветя

НА ЕВРОПА С ЛЮБОВ

Скоро прочетох нещо, което много ми хареса: „Фашизмът се лекува с четене, а расизмът – с пътуване.“ Ще добавя – с пътуване се лекува и евроскептицизмът. За препоръчване – в трети страни. Пътуване из Европа също помага.

Тогава има шанс тези, които се оплакват от регулациите, да ги оценят – например, по отношение на чистотата на въздуха и вредните емисиии, свободното движение, етикетирането на храните, таксите за роуминг, отговорността на компаниите за предоставяните услуги, обезщетенията, които като клиент имаш право да получиш. Правата на човека пък е една още по-дълга тема, която предполага и по-дълго пътуване. Не задължително в географския смисъл.

Трудно е да се изброи всичко. Просто пътувайте. Ако физически не е възможно, пътувайте с книгите и филмите.

Тогава, заедно с чудесата на света, ще откриете и „нечудесата“, които ще ви накарат да си спомните всичко, което Европейският съюз е сложил на масата ни, на пътищата ни, в дипломите ни и най-вече в главите ни.

И може би ще го оцените, скептици.

Осем чудеса от Перу

Като знаете каква съм словесна, сигурно се чудите защо още не съм написала нищо за пътешествието в Перу.

Отговорът е, че имам в главата си повече картини отколкото думи и рядкото за мен усещане, че не зная как да нарека всичко, което се случи.

Затова искам само да ви кажа за няколко от чудесата, които научих:

За моето поколение, което израсна с израза „на Мачу Пикчу“ като метафора на немислимо далечното и нереално „някъде“, подготовката за пътешествие в Перу е подготовка като за другия край на света. Веднъж пристигнал обаче и тръгнал по маршрут Лима – Куско – Пуно – Арекипа – Лима - Икитос – Лима със самолет, автобус, кола, влак и пеша, другият край на света престава да ти се струва далечен или нереален. По хубавия начин получаваш урок как всичко е постижимо и колко малък е светът, в който живеем.

Колкото и часа да стоиш на Мачу Пикчу, все не ти се иска да тръгнеш. Колкото и да го снимаш,

все се изкушаваш за още един – последен? – кадър. Мъглата, облаците, слънцето, дъждът се редуват и променят лицето на това странно място и ти - временният, дошлият от далеч, един от многото -  искаш да запазиш само за себе си тази магия.

Същото е с Амазонка, която прелива, слива, разлива и променя пред очите ти, но запазва винаги строгата граница между себе си и другоцветните реки и небе. Неусетно започваш да планираш следващите пътувания, в които да я опознаеш.

Звездите в небето на Южното полукълбо са видимо повече, по-едри, по-близки и понякога се отронват преди да си си намислил желание. Нали си човек и нищо човешко не ти е чуждо, всяко непознато звездно небе ти се струва по-приказно от небето, което си имаш вкъщи.

Можеш да преживееш – поне една нощ! – без отопление (но затова пък с местната ракия писко край огъня и грейка с гореща вода в сламената колиба), без интернет (но затова пък с изгрев над езерото Титикака сред полюляващата се тръстика), без ток за зареждане на телефони и таблети (но затова пък със слънце в студеното утро, когато слагаш шапката от алпака и тръгваш да пориш вълните със сламена лодка).

В рамките на две седмици можеш да се адаптираш в амплитудите от морското равнище на плажа на Лима през 2430 метра надморска височина в Мачу Пикчу, 3399 – в Куско, 3830 – в Пуно на езерото Титикака до 5000 метра по пътя за Арекипа. Както и в амплитудите от минус 10 градуса преди съмване в Каньона Колка до 30 градуса с 98 процента влажност в Икитос на брега на Амазонка. Човек преминава собствените си граници така, както преминава границите между държавите. И континентите.

Колкото и да е голяма една страна, пътуването с кола по пътищата й я прави реална и опитомена лично от теб. Шарени планини, будни вулкани, полета с киноа, безкрайни ливади с лами, алпаки и викуни, зелени тераси, каньони и крила на кондори, които в приказките закриват слънцето – с всичко това стигаш по-бързо закъдето си тръгнал. И с повече картини в главата отколкото думи.

Затова спирам дотук. Може би само още едно – осмото! - чудо за това как се сбъдват мечтите да отидеш в Перу:

Мечтите се сбъдват с приятели.

За празниците и снимките

Днес е много хубав ден. И много важен. Прекрасно слънчев. Ден за размисъл.

Днес е Благовец.

И днес празнуваме 60 години от създаването на Света, в който искам да живеем.

Затова нека ви разкажа тази снимка.

Защото не ми беше удобно да я снимам - беше твърде лична. И в същото време ми се стори важна за всички нас.

Вчера, до пилоните зад сградата на Европейската комисия, стъпили на високия мраморен парапет, мъж и жена се прегръщаха, а техен приятел лежеше на земята и ги снимаше.

Бяха много красиви. И много млади. Тя беше бременна и излъчваше толкова щастие, колкото могат да излъчват само жените, които носят живот. Движенията им приличаха на танц и те ту се събираха, ту се разделяха, за да се прегърнат отново.

Знамената с дванайсетте звезди, които сутринта бяха спуснати наполовина, сега се вееха нависоко. И небето беше ясно, както може да бъде ясно само небето в Брюксел привечер.

Сигурна съм, че дори и да не минавате всеки ден край това място, виждате снимката.

Защото знаете колко хубав ден е днес. И колко слънчев.

А утре? За утре ще се знае след години. Затова - да мислим хубаво сега. И умната. 

Час по рисуване

Събота ми е.

Едно такова.

Изгубено в очи.

Зад тишина.

На нощница написано.

Следи от копче.

И хрупане от зайче

на трева.

Шумът се слива.

Падат цветовете.

Петна от сладко.

Обедна мъгла.

И продължава да е

събота, когато

сме малко по-големи

от дъжда.

"Момичето с ягодите"/The Strawberry Girl, Lisa Stromme

Пиша за тази книга, не защото е изключителна, а защото ме накара да си мисля за неща, които не са за стандартно ревю. Неща извън книгите.

Първо, дадох си сметка как все по-често класирам книгите в някакви групи, които съм си създала сама. Зная, че не е хубаво да се сравнява, защото всяка книга е единствена, уникална, несравнима. Въпреки това, сравнението вече ми е неизбежно. Сигурно така се получава след натрупване на определена маса прочетени книги и определен брой изживени години.  

Hans Heyerdahl, Strawberry Girl

„Момичето с ягодите“ много ми прилича на „Момичето с перлената обица“. Също е за момиче. Също живее в една картина. И също живее чрез много други картини. Също е написана от жена, която признава, че макар и някога живяли героите й, техните персонажи и истории са напълно измислени. Момичето в двете картини може и да живее на различни места – едното в Норвегия, другото в Холандия, но и на двете места иска да живее извън отредения му свят на покорно същество с покорна любов и покорни мечти. И в този друг свят иска да смесва бои, цветове и всичко друго, което сънува наяве.

Двете книги са и много различни – обяснявам си го с художниците, с чиито картини са свързани. Съзерцателният и вглъбен Вермеер (когото лично аз предпочитам) и експресивният Мунк, който ми създава тревожност с въртопите от светлина и мрак. И един неизвестeн за мен досега художник Ханс Хейердал, който дава име на картина и книга. И заради когото си давам сметка колко малко знам въпреки определената маса прочетени книги и определения брой изживени години.  

Второ, обичам да имам интернет, когато чета такива книги, за да гледам картините на художниците, за които се разказва. Както и да търся на картата къде се намира това градче Aсгардстранд, от което се виждат червеното море и фиордите. В Делфт вече съм била няколко пъти. Може би някой ден ще стигна и до страната на викингите и ще я видя с очите на Мунк. И очите на останалия в сянка Хейердал.

И накрая може би най-важното, книгите не са само разказана история и език. Когато им давам определен брой звезди, за мен винаги е важно и дали са ми препоръчани от скъп(a) приятел(кa). Причината за прочитането им придава някаква тайнствена сила, която е разбираема само за мен, която обичам този/тази приятел(кa).

Най-хубавото на книгите е това, което споделяме и знаем отлично защо.

Никога не е рано за ягоди. Прочетете я.