Богат, беден

Четох за някакъв телевизионен репортаж, в който казали, че богатите подаряват електроника, а бедните – книги. Истината е, че много бедни хора подаряват електроника, защото ги е страх да не ги помислят за бедни. И много богати хора четат книги, въпреки че нямат проблем да си платят парното, лекарствата и храната. 

Аз съм човек, който обича и книги, и електроника. Не обичам, когато тяхното противопоставяне служи за разделяне на хората в някакви измислени групи. 

По едно чудно съвпадение, дни след вълненията заради въпросния репортаж, дойде рожденият ми ден. Получих прекрасни подаръци, но най-големият сред тях беше радостта, че децата ми са научили как се прави подарък. Това ми се струва важно поради тези причини:

Хубаво е да виждаш, че си посял добри семена.

Още по-хубаво е, че семената са си намерили чиста и здрава почва да никнат.

С тези заразени дъждове и реки, които текат буквално и преносно и отнасят де що човешко срещнат по пътя си, да сме научили някои дребни неща, е истински хубаво.

Вещите не са подаръците, а само тяхното физическо тяло. Душата на подаръците е старателното търсене и незабавното разпознаване; дългото опаковане и нетърпеливото разкъсване на хартията; добър слух за случайно споменати желания или просто доброто познаване на човека. 

Дали ще е електроника или книга, не я подарявайте, ако не знаете какво искате да кажете на човека с нея. И обратно, всичко има стойност, ако е важно за този, който го е получил. И в любовта е така: когато хората се обичат, стъкленото топче е бижу. Отиде ли си любовта, скъпото бижу е просто стъклено топче. 

Много може да се говори за пропастта между бедните и богатите, между електрониката и книгите, между голямото и малкото, между бижутата и играта на топчета. Понякога е лесно е да се сбъркат. Често е трудно е да се различат.

Светът обаче е доста по-лесно обясним с това: една любима книга от любимата книжарница в Париж до водите на Сена; друга любима книга от друга любима книжарница в Маастрихт, чийто дом е една катедрала; и най-любимият Далчев в две книги, поръчани специално и специално донесени от България.   

Когато обичаме.

Чудесата всеки ден

Наближават празниците и все по-често ще чуваме мантрата „По Коледа стават чудеса.“ 

Аз пък искам да ви разкажа за приятелка, която може да прави чудеса всеки ден. И празници да прави – за семейството, за другите, за себе си. 

Със Зори сме заедно от началното училище. Живееше в съседния блок и терасата им на първия етаж се виждаше от нашата висока тераса. И досега, когато се връщам при мама и татко, поглеждам натам, където не е останало друго освен детските спомени.

След училище играехме на една и съща улица на игрите, на които играеха тогава всички деца. Повече от всичко обаче съм запомнила модното ателие за кукли, което ми откри какви неща умее да прави Зорница. Дрехите, които тя измисляше, шиеше и плетеше, бяха всичко това, което моите дрехи за кукли не бяха. 

Дълги години след училище не се срещахме и не знаехме много една за друга. Преди време се открихме отново, заедно с други  момичета и момчета от първи „б“ клас. Всеки един от тях заслужава разказ, но нека сега да останем със Зори. И нейното чудно магазинче за красиви неща. 

Вече има много магазинчета за красиви неща, но рядко ми се е случвало да бъда така запленена. Всичко в него е измислено и направено с много мерак; то е различно всяко лято, когато отивам до него. Зори шие, плете, измисля със същата страст и със същото търпение, с които някога правеше дрехите на куклите от всякакви изрезки и парцали. Има и нещо друго, на което много държа, но не умея: когато разглеждам подареното ми от нея сърце и веселата обложка за книга с рецепти, сякаш няма следа от човешки ръце. Шевовете са идеални, равни и чисти. Така е във всеки занаят или спорт: майстори са тези, които правят неща, за които хората си казват „Че то много просто, и аз мога да го направя“. Ама не могат. 

Виждам във Фейсбук колко хора се радват на това, което тя прави. Някои я познават лично, други – не. Някои – като мен - добавят към възхищението си детските спомени. Други споделят същата страст и аз завистливо ги слушам как се уговарят заедно да шият или плетат. Общото между всички нас е, че ни радва красивото, което Зори създава.

Познавам и хора, дето всеки ден се оплакват, които ще кажат „Лесно й е на нея“. Ами да ви кажа, не й е лесно. И тя като всеки си има тревоги, но няма да ви натъжава с тях. Никога не съм я чула да се оплаква. Вярва, че с труд и мерак се доставя радост. И го прави за себе си. Шиенето и плетенето са хобита, с които се занимава в допълнение към семейния бизнес и докато се грижи за уютна къща с градина. Гордее се със семейството си, с порасналите си деца и със златната внучка. И с магазинчето за красиви неща, разбира се.

Ако влезете в него, сигурно ще си купите нещо, защото всичко просто ви вика. Това, което обаче е повече от сигурно – ще поискате също да правите и да живеете в красота.

Затова няма нужда да чакаме някой да ни опакова чудесата по Коледа. Нито пък празника някой да дойде и да ни го сложи на масата. Тоя живот си го измисляме, шием, плетем сами. 

Ако някой не знае как, да пита Зорница Николова и нейното магазинче на улица „Гладстон“ 56 в Стара Загора.  

П.П. Снимките са на Зори - повярвайте ми, беше много трудно да избера само няколко. Публикувам ги с нейно съгласие и с моя молба за всичко, което ще видите на тях - да уважаваме автора.

Персеиди през ноември

Да, няма грешка в заглавието – тези Персеиди, за които ще ви разкажа, се случиха днес, през ноември.

Всяка година през август, когато метеоритният поток Персеидите подарява приказен звездопад, ние сме с приятели край морето. Седем поредни години с едни и същи приятели край едно и също море. Очакваме безлунната нощ, в която звездите се ронят, оставят по небето бързи следи, а за нас – възторга и питането „Видя ли я тази? Огромна! Къде е?!“

В очакване на звездопада, на плажа през деня се провежда ей такава анкета, след която се съставя ей такъв „Списък на желания за падащи звезди":

-          Да дойде принц на бял кон;

-          Да имам право на много желания;

-          Гърненце с мед, за да ми е сладък животът;

-          Летящо килимче;

-          Да летя;

-          Да съм невидима;

-          Да чета мисли;

-          Да имам вълшебна пръчица;

-          Паксимадаки (ония критски сухарчета с домати, маслини и зехтин върху тях);

-          Да живея на облаците като грижовните мечета;

-          Да летя с еднорог;

-          Да правя дъги и да ходя по тях;

-          Да съм безсмъртен;

-          Да ми оздравеят краката с вода от лековитото изворче;

-          Да имам лампата на Аладин с право на безброй желания;

-          Да връщам времето назад със седем секунди.

Намерих тефтерчето с тези желания днес, когато търсех разни неща в разни кутии. Преписах ги дословно без да отбелязвам името на мечтателя. Някои желания не е трудно да се различат дали са на големи или на малки. А малките са били наистина малки, съдейки по препратките към явно популярни по онова време филмчета. В препратките към вечните приказки обаче трудно ще познаете кой на колко години е. Летенето е повтарящ се мотив. Другото ми наблюдение е, че мечтите често започват с „Да…“

Помня, че като малка се питах не намаляват ли всяка година тези Персеиди, щом падат ли, падат. Вече имам отговор – не се притеснявайте, мечтайте на воля, има за всички. 

А когато след месец и половина се съберем за Коледа приятелите от морския бряг, ще извадя този стар списък да видим докъде сме стигнали със сбъдването. И да продължаваме да го допълваме с „Да…“

Аз не съм се отказала от моето летящо килимче.

Една различна Задушница

Вчера беше Задушница за почитане на тези, които ни липсват. Нещо друго обаче искам да кажа сега - за починалите приятели в социалните мрежи.

Вече девет от моите приятели във Фейсбук си отидоха. Профилите им още стоят активни. Виждам и собствените си следи в тях – думи, които сме си разменяли; снимки, които сме си споделяли или харесвали взаимно; уговорки за срещи, които не са се сбъднали. С някои от тях ни е свързвало приятелство в реалния живот; споделяли сме ученическите години, работа, пътешествия и приятели – напълно реално.

Тези приятели вече ги няма и все пак ги има. Отидоха си от живота и останаха в нас. Не коментират и не споделят в социалните мрежи, но запазиха достъпни пътешествията си; книгите, които харесваха; нещата, които изработваха с ръцете си; нашите срещи.

В социалните мрежи - повече отколкото в реалния живот - разбираш какво се случва след смъртта. Хората споделят снимки, говорят за скръбта, припомнят си хубавите неща, съобщават на другите. Образуват се мини-общества на тъгата. Откриваш начина, по който други са били свързани с твоя приятел. Понякога има смразяващи сърцето честитки за рожден ден и пожелания за здраве - защото някой не е бил достатъчно близък; не е влизал често в социалните мрежи; не е разбрал; получил е автоматично напомняне да не забрави да честити. Понякога има още по-смразяващи нотификации за това, че този човек е станал приятел с някой друг, когото познаваш – вече много платформи са свързани и присъединяването към някоя от тях добавя автоматично към кръга от приятели и тези, които вече са регистрирани. Живот след смъртта по един особен и невъзможен преди години начин.

Не знам дали това ще се промени на технологично ниво. В момента знам, че социалните мрежи помагат на тъгата и на незабравянето. Успокояващо е усещането, че връзката не е напълно прекъсната, макар и да не знаем на какви нива тя продължава.

Светла да е паметта ви, приятели. Няма да ви отбелязвам. Пишете на лични. 

Сн. Светлозара Кабакчиева

Париж

Колкото и пъти да си ходил в Париж,

ще се влюбиш с очите на мама и татко:

Есента е светлоока и рижава

и засища като палачинки със сладко,

като щастие за един ден, като слънце в неделя,

като лучена супа и чаша розе.

Да се шляеш по улици не е просто безделие,

а един вечен римейк на "Шан-з-Елизе".

И както се разтваря в една катедрала

светлината и става пъстра за кратко,

есента се превръща в Париж и цялата

отива в ръцете на мама и татко.

Стиховете и Хляба

Стиховете са като хляба  

и хлябът е като стиховете:

не се режат още топли-топли;

първо трябва да си обиколят нивката,

а нетърпеливите да ги чакат, да повдигат лекичко кърпата

и едвам да се сдържат да си отчупят коричка.

Стиховете са като хляба

и хлябът е като стиховете:

понякога не се получават; понякога ти си

единственият, който не ги харесва. Или харесва.

Истината е, че може без стихове, както може без хляб –

някои така си преживяват на пасти.

Стиховете са като хляба

и хлябът е като стиховете:

случва се да станеш посред нощ, за да ги омесиш,

рано сутрин – за да ги опечеш,

да се върнеш вкъщи, когато е весело някъде другаде.

Стиховете – като хляба – не могат да се оставят да превтасат.

А когато ги извадиш – изпечени – те пеят,

стиховете и хлябът!

P.S. Хлябът на снимката е изпечен от мен. Трябва обаче да опитате хлябовете на моята приятелка, от която научих всичко написано тук. Благодаря, Марияна Беличовска!

Сн. Светлозара Кабакчиева

Моето пожелание

Днес отново е прекрасен празник. Хора с имена на любов, надежда и вяра празнуват. Както и тези, които се казват София. Празнуват и други, които не се казват така, но имат близки, приятели и любими. И хората, които обичат топлия септември, смиреното слънце, избистреното синьо небе. И септемврийския дъжд които обичат.

Празнуват и хората, които не са или нямат близки именици, но обичат символиката на деня на майката и трите й дъщери. Днес е един от малкото случаи, в които по логичен начин любовта се свързва с мъдростта, хората не се питат каква е разликата между надежда и вяра и се припомнят онези красиви думи към коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда...“.

Веднъж моя колежка - шотландка, която е много любопитна за нашите обичаи и традиции, ми каза: „Вие българите имате много празници, свързани с имена.“ Така е. Вижте църковния календар – абсолютно всеки ден малка, голяма или още по-голяма група хора празнуват. Затова и не поздравявам във фейсбук, отбелязвайки хората – не само защото обичам специалните поздрави, но и защото се страхувам, че все някой ще бъде пропуснат. Такива като мен пък със светли имена най-често са именици, защото всеки празник идва, свързан е или обещава светлина. Както и трябва да бъде.

Хубаво е, много е хубаво. Нека празнуваме. Бъдете честити, Вяра, Надежда, Любов и София. И всички, които вярваме, че това не са само имена на хора. Аз ще празнувам името на моето момче, което носи много любов и ни радва с доброто си сърце. 

Иска  ми се обаче да пожелая и друго. Наистина имаме много празници. Хайде да си имаме и повече делници, в които вярата, любовта, надеждата и мъдростта да царуват. А ние да работим за тях.

P.S. Снимката е моя, правена е много далеч оттук. Стори ми се обаче подходящо пожелание за всеки делник и празник. Радостно е да ти кацне пеперуда на рамото! 

Сн. Светлозара Кабакчиева