Пътуването – причини и ползи

Понякога и аз, страстният пътешественик, се питам: Защо ни е да пътуваме, ако не е за да стигнем непременно донякъде? Защо са ни всички тези сменящи се пейзажи, различни покриви на къщи, площади и ресторанти с местна храна, всички тези магазинчета, цветя, залези и срещи с хора, които никога повече няма да срещнем? Ако пътуваме не заради моментното преживяване, а заради това, което ще отнесем със себе си като спомен, струва ли си дългият път, щом спомените са така ефимерни и толкова бързо заменими с други, по-ярки и нови спомени?

Пътуването е занимание дълбоко лично. Виждала съм го стотици пъти по пазарите за стари неща, където често предметите по масичките са сувенири от пътешествия. Най-вероятно, пътешествия на хора, които вече ги няма, защото човек рядко продава вещите, които му говорят - продава вещите, които му мълчат.

Понякога човек пътува и със спомените на родителите си. С разказите за местата, които те са посетили, за храната, която са опитвали те, с подаръците, които са му донесли оттам. Винаги пътувам по различен начин до места, за които съм чула за първи път от мама и татко.

Понякога пътуваме и с пътешествията на непознати. Обичам да чета разказите им и да разглеждам снимките им. Записвам си имена на градове и селца, търся ги на картата, правя пътувания специално до тях или просто внимавам да не ги пропусна, ако пътят ми минава наблизо. Затова и аз публикувам разкази и снимки от местата, на които съм била - искам и някой друг да ги види с възторжените очи, с които съм ги видяла аз, да усети същия вкус, който аз съм харесала. Вярвам, че пътуването е споделяне, нещо като твоя тайна, която искаш да издадеш, за да стане двойно по-хубава от това, че някой друг също я има.

А причините и ползите всъщност са толкова прости: Пътуването те прави човек. Учи те да не се изненадваш, че има хора, различни от теб. Да не мразиш. Да не съдиш. Да не мислиш, че си единствен, че знаеш всичко или че на света няма нищо друго хубаво, освен това, което познаваш. Кара те да рисуваш, пишеш или каквото друго умееш, за да разкажеш това. Прави така, че да ти дойде изведнъж мерак да се върнеш и да почистиш и твоя град, и твоята къща, и твоите цветя на прозореца, за да ти е красиво така, както е красиво това, което си снимал и многократно разказвал.

Може и още по-просто да бъде: в едно утро да се разходиш в непознатия град толкова рано, че само листа да летят от звъна на камбана, а един човек, който носи топли багети, да те поздрави на език, който искаш да учиш.

Пътуването те прави добър. Пътуването го прави.

За приликите и разликите с есента

Есенното пътуване край морето е като есента на живота.

Няма ги тълпите непознати туристи и отделните далечни познати, които винаги срещаш през лятото и никога през другите сезони. Наоколо са само тези, които са като теб или тези, на които ти се иска да приличаш: разхождащите се бавно, държащите се за ръце или тези, които хващат вълните. Тези, които нямат още деца, но си мечтаят за тях край морето. Както и тези, които имат деца и децата им са много малки или много големи.

Няма ги горещото слънце и нуждата от слънцезащитния крем. Няма ги чадърите, сянката на които се движи по-бързо от времето. Има я меката и разсеяна светлина, също хладният пясък и бледите сенки. Както и шапката, която бързо се скрива в чантата, защото не вярва на внезапния вятър. Есенното пътуване не е като пролетното, в което - и при слънце, и при дъжд - все ми е малко студено. В есенното пътуване ми е винаги малко по-топло в студената есенна нощ и винаги малко по-топло в студеното есенно утро.

Есенното пътуване край морето ме среща с хората повече, отколкото с гледките. Повече ми се приказва, отколкото снима. Повече ми се хапва хубава бавна храна с бавно и хубаво вино. Повече ми се иска да спя далеч от града, но и да зная, че мога да стигна бързо до него.

Есенното пътуване не е като есента на живота. Колкото и далеч да стигнеш, винаги мислиш за обратния път и се прибираш вкъщи с джобове, пълни с кестени, орехи и семена от пясъчни лилии. Започваш да чакаш зимата и пролетта, а те са различни от есента на живота.  

След есенното пътуването край морето ме има.  

 

Повече е Лятото

Лятото е повече от слънчогледите и балите на фона на планината,

повече от южните нощи, морските залези, лимоновото дръвче,

повече от светулките, бързосъхнещото пране, сладкото от къпини,

повече от порцелановата купичка с незабравки от баба, бъзовата лимонада

и книгите, които се четат толкова бързо през лятото.

Лятото е много повече от това, на което се радваме

и много повече от това, за което тъжим,

когато то, Лятото, свърши.

Лятото е всичко, което може да бъде разказано

И с такава снимка от лятото:

P.S. Снимката е от любимо планинско село, от което имам много по-различни спомени.

В сезона на градушките

Използвам тишината на ранните утринни часове за четене. Напоследък съм се заровила в митологията. Припомням си научено. Издирвам пропуснати неща. Погълната съм от „Силата на мита“ на Джоузеф Кембъл. Харесва ми, когато казва, че митовете са сънищата на света, а сънят е твоята лична митология. Интересни са ми паралелите между митовете на различните цивилизации, уж разделени от пространство и време. Успокояващо е да видя написано това, което и аз като всеки човек съм открила чрез личните драми - защо имаме нужда от митове? За да ни помагат да се справяме с разочарования или възторг, провал или успех.

Използвам и тишината на ранните утринни часове, за да видя какво ново се случва в социалните мрежи. Една от многото групи във Фейсбук, които следя, е за био-градинарство. Там попадам на дискусия за градушките и въпроса дали наистина обърната нагоре мотика помага да се избегне бедствието и унищожаването на труда ни. Следват десетки коментари, в които хора се кълнат от личен опит, че работи и градушката спира на минутата или съвсем подминава градината. Варират оръдията на труда – мотика, но може и нож, забит в земята, така че острието да сочи към небето. Друг потвърждава, че работи, но да се внимава къде се оставя мотиката, за да не я настъпи някой по невнимание. Трети споделя различен способ – масичката в градината да се оставя винаги вдигната нагоре с краката. А един човек потвърждава как той не вярвал, но на една сватба завалял много силен дъжд, но накарали булката да целуне опакото на тигана и дъждът спрял.

Това, разбира се, са съвсем различни неща. Двете занимания в неделната утрин не са свързани по никакъв начин. Просто в този момент се сетих за още едно изречение на Кембъл, което харесвам: “Чрез мита вие усещате живота като стихотворение, в което лично участвате.“

Мисля следващия път, когато видя градоносен облак, да пробвам.

Любов и стари вещи

Така се промени ежедневието ни, че мине, не мине ден и добавяме нов запис към Списъка с Неща, Които Пандемията Отнема. Не става въпрос за живота и здравето на близки и приятели, тяхната загуба е твърде голяма, за да бъдат в каквито и да е списъци на неща или причини да се оплакваме.

Става дума за такива неща, без които може, но пък е толкова хубаво, когато ги има – като например да отидеш на концерт и на бира преди и след него; да си купиш билет за самолет, който струва по-малко от бусчето до летището; да отидеш за уикенда в град, където нямаш никаква работа. Ей такива неща и сред тях са брокантите. Brocantes се наричат в Белгия пазарите за стари неща. В едни съседни страни ги наричат пазари за бълхи. В България се наричат битаци, но не съм много сигурна дали това е същото като брокантите, които ми липсват.

Брокантите тук са тези събития, които се провеждат на точно определени места и по предварително обявен календар. Общината съобщава за продавачите срок за заявка на щандове и цената за тях. За нас, купувачите, е достатъчно да дойде денят, в който се шляем безцелно, нищо не търсим, но винаги нещо откриваме. После сядаме с приятели на масичка в някое от ресторантчетата наоколо и докато чакаме поръчката, си разглеждаме съкровищата и се препичаме на слънцето.

Най-интересни са кварталните броканти, особени в зелените и богати квартали. Продавачите не са прекупвачи-професионалисти, а хора, които живеят там и изнасят пред домовете си това, което вече не им трябва – мебели, посуда, дрехи, бижута. Изнасят си масички и по съседски си вдигат наздравици и те оставят да си гледаш колкото искаш. Понякога има жива музика, балони за децата, фургончета за картофки и наденички. Нещо като празник, без да има повод за него.

Има и такива броканти, които са си винаги на пост в един и същи ден и на едно и също място. Те са за тези почивни дни, в които се събуждаш, без да знаеш точно какво ще правиш днес и си в настроение да се окажеш в тълпа с други като теб, които не познаваш, а разглеждате едни и същи предмети и понякога се конкурирате за тях.

Хората са много интересни в отношението си към брокантите. Някои ги презират, защото не обичат „такива“ неща, обикновено казват, че им мирише на старо. За други брокантите са професия, как само звучи vide-grenier – да изпразваш тавани. Има и професионални купувачи, те знаят точно какво търсят или как да го разпознаят и ходят много рано сутрин, още докато сергиите се нареждат. За трети брокантите са съкровищници, приключенска експедиция, страстта да откриваш.

Някои хора имат очи за вещите, други – не. Едни търсят практични неща, за които е излишно да хвърляш пари, когато употребата им е за толкова кратко, че не си заслужава, като например детско колело или тротинетка. Други ровят за съкровища, на които някой нехайно е определил смешна цена, защото нито знае колко е скъпо, нито знае историята на този предмет, пък и не го интересува. Всеки път се чудя какви неща само купуват хората на тези броканти, на тях се убеждаваш колко е вярна поговорката, че за всеки влак си има пътници.

Понякога ми става тъжно – млади хора продават неща, очевидно принадлежали на баба и дядо. Личи си, когато се освобождава къща, в която доскоро някой е живял, колекционирал е предмети, които го радват, сувенири от пътувания, подаръци за семейни празненства. Имало го е, а вече го няма. Личи си, когато хората, които продават, имат сантимент към предметите, не се пазарят за цената, а гледат внимателно на кого го продават, сякаш им е по-лесно да се разделят с предмета, ако знаят, че ще отиде при човек, когото необяснимо защо са харесали.

Всеки човек търси и открива различни неща. Аз лично купувам порцелан. Не търся конкретни неща, нямам колекционерски профил. Само неща, в които се влюбвам от пръв поглед и много, ама много искам да имам. Неща, които ползвам в бита си и на които се радвам като дете: порцеланови кутийки за бижута и фиби, порцеланови фруктиери с дупчици за измиване на плодовете, порцеланови кутии за масло, порцеланови poubelle de table за отпадъци на трапезата като костилки, семки, костички. Последната ми придобивка е порцеланова бонбониера, на която всеки ден се чудя колко е красива.

Имам приятели, с които обичам да ходя на брокант, защото имат същото отношение към вещите – обичат ги, без да им робуват; държат на сантименталната им стойност, но се забавляват да се пазарят. С тези приятели е весело и лесно и един друг начин да пътуваме заедно.

За брокантите мога да пиша още много. Липсват ми. И ги чакам. Трябва да отворят следващия месец. Надявам се да бъдат отново празнични, въпреки мерките, които все пак ще трябва да спазваме.

Защото вещите имат само живота и стойността, който им даваме ние. Те са просто онези неща, без които може, но пък е толкова хубаво, когато ги има.

Книги, хора, тишина

Ако ме попитате с какво асоциирам думата „библиотека“, ще ви отговоря: „С тишина“. Това е първото, с което съм запомнила Нейно Величество Библиотеката – от мъничката в началното училище, през голямата градска, още по-голямата университетска, най-голямата народна до модерната и дигитализирана в институциите – тихо, абсолютно тихо. Ако е толкова необходимо да се каже нещо, се шепти. Ако е толкова необходимо да се движиш, го правиш на пръсти. Даже ако няма на кого да пречиш, ставаш безмълвен и бавен. Даже ако никой не ти е казвал, че се прави така, влизаш и се смълчаваш. 

Не зная дали книгите правят това. Или процедената през прозорците светлина. Или сноповете танцуващи прашинки във въздуха. Или кръговете от настолни лампи по масите. Може би самите ние, които имаме нужда от поне едно магично място в немагичния свят, да си го създаваме.

Другото, с което свързвам думата „библиотека“, са тези, които работят в нея. Библиотекарите. Хората, на които съм завиждала през живота си – и като първокласничка, и като студентка, и вече като голям работещ човек. Тези, които прекарват работния си ден сред хиляди книги. Които знаят и могат да ти намерят всичко, даже това, което не знаеш, че търсиш. Може би тишината идва от тях и от начина, по който поставят пръст пред устните си и се движат в процедената светлина или между кръговете от настолните лампи.

Библиотеката е, разбира се, най-вече книгите в нея. Много вярвам, че за да е жива една книга, тя трябва да пътува, да преминава от ръце на ръце и библиотеката прави точно това възможно. Продължавам и аз да правя така с почти всяка книга, която прочитам – да я предавам нататък. Когато бях дете, от вътрешната страна на корицата имаше талон, на който се отбелязваше датата за връщане. Обичах да гледам датите преди моята и сякаш виждах къде е пътувала книгата. Вече ги няма.

Не знам и дали онези чекмеджета с хиляди картончета в тях продължават да съществуват. Толкова бях запленена от тях, че си правих такива и на книгите вкъщи. Днес модерните библиотеки са дигитализирани, всичко се записва, съхранява, търси и открива в компютър. Самите книги вече не само се четат, но и се скролват, слушат, записват, изпращат. Важно е това, удобно и лесно е. И ще става и по-удобно, и по-лесно, надявам се.

И все пак, и все пак, единствено важните и абсолютно необходими съставки са три: книгите, хората и тишината.

Днес е 11 май и ги празнуваме.

Благовещение за всички

Вчера видях нещо, което ме развесели и развълнува. За първи път след дългите дъждове стоях толкова време в градината, оглеждайки всяко кътче за подготовката за новите цветя. На една слънчева стена от години стои нещо като сандъче. То е всъщност рамка от ковано желязо, в която от кече от сухи треви или слама е оформено гнездо, където се насипва пръстта. Там садя латинки и петунии, които обичат западно слънце.

Вчера видях, че кечето е изтъняло, сякаш беше скубано от него, но не безразборно, а внимателно и равно от всички страни. Върху пръстта пък имаше едно валмо от сухи треви или слама. Някой си беше харесал материала от цветната ми градинка за бъдещото си гнездо и си го беше приготвил за отнасяне към строежа.

Това беше вчера. Днес е Благовещение - истинският ден на майките според мен. И на всички, които очакват, надяват се, искат и молят. Не само майки. Не само за деца.

Моите деца са вече големи и всеки нов ден идва с нова радост и гордост от тях. Никога обаче не избледняха дните, в който ми казаха, че ще дойдат на белия свят. Дори и когато усещаш или даже знаеш преди това, изречената блага вест е онази магия, която отключва инстинкта да приготвиш гнездото.

И си мисля колко е свързано всичко в прекрасния свят, колко всъщност всичко е общо - и голямото, което променя човечеството, и отделното и много лично човешко, което променя живота на двама души и техните семейства, и мъничкото птиче щастие в клоните на дърветата, което винаги също нещо променя.

Днес валмото от сухи треви или слама го няма в сандъчето. Чудя се дали е в при сойките в големия смърч, при косовете в черешата в съседния двор или при синигерчетата в бледата и още прозрачна бреза. Дори и да разбирам езика им, няма да има кой да ми каже - всички наоколо са така заети да правят гнездата си.

А и има ли някакво значение, когато всичко е толкова свързано и толкова общо?