Пеперуда на перон

Първо помислих, че е жива, но скоро разбрах, че движението на крилата ѝ е от вятъра. А какви криле имаше само - виненочервени с тюркоазени черти и чернобяло око! 

 

Помислих си дали да не я преместя, за да не я стъпче някой, но когато докоснах крайчето на крилото ѝ, то се отрони. Беше сякаш залепнала за бетона и се отказах. Оставаше ми само да я гледам - нея и хората, които идваха за влака. Нито един, повярвайте ми, нито един не я забеляза. Ала по някакъв чудодеен начин и никой не стъпи върху нея.

После влакът дойде, ние - хората - се качихме и отпътувахме.

Тя - пеперудата с криле - остана на перона.

 

Беше денят, в който Пролетта дойде.

P.S. На другия ден по същото време на същия този перон пеперудата вече я нямаше. Беше отлетяла с виненочервените си криле с тюркоазени черти в долния край и чернобяло око в горния. 

А ние, хората, продължавахме да се качваме на някакви влакове, да слизаме от тях, да отиваме някъде. Или може би никъде.

Прошката е синьо цвете

Прошката е синьо цвете

 и на всекиго се дава.

Прошката е незабравка,

но при никой не остава.

 

Прошката е нещо бавно,

прошката не е момиче.

Всичко знае, но го крие

в сенките като кокиче.

 

Прошката не е за ваза,

нито пък се назовава.

Като слънцето премигна

и зад облак се показа.

 

Не купуват, не продават

прошки шумно на площада.

Тази нощ са разцъфтели

незабравки край ограда.

 

Приказка за изгубената приказка

На 13 ноември 2023 година изпратих по пощата моята книжка „Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици“ на момичето ми в Лондон. Вчера, 9 март 2024 година, книжката се върна обратно при мен, облепена с нови марки и с надпис „непълен адрес“. Да, аз като една разсеяна и много бързаща да сподели с детето си майка, бях написала всичко – и държавата, и града, и улицата, и апартамента, и дългата поредица от кодове, само не и номера на сградата. 

Опитът да проследим движението на книжката не беше много успешен и направо я сложихме в графата „изгубена“. Аз обаче бях написала обратен адрес и ето как книжката се върна отново при мене в Брюксел.

И сега се питам, къде ли се е щурала четири месеца? През какви ли ръце е преминала? Какво ли са ѝ казали хората, с които се е срещнала? Как ли се е разбирала с тях моята книжчица, която говори само на български? Помни ли нещо от своето прекосяване на Ла Манш и то два пъти? Летяла ли е? На кораб ли е била? Или с влак през тунела? Може ли да разкаже? И ако разкаже, кой ще я разбере?

Нали все ме питате как се пишат приказки? И аз все отговарям, че приказките се пишат сами. Както направи моята книжка, заради това, че авторката ѝ я прати с непълен адрес и я остави да се лута межда Брюксел и Лондон.

Колко е хубаво, когато нещата се случват въпреки нас.

 

Омайниче

Обичам цветя. Обичам да гледам цветя. Обичам да чета за цветя. Обичам да купувам цветя. Обичам да рисувам цветя. Обичам да плета цветя.

Имам много книги за цветя, сред тях и такива с ботанически илюстрации. Разглеждайки ги, дойде ми наум да ги ползвам като модели и да се опитам да ги оплета. Харесах си едно мъничко червено цвете. Сега книгата стои отгърната на тази страница с първото оплетено от мен цветче от тази композиция.

Междувременно, когато не плета, чета на хартия “Еликсир” на Капка Касабова и тази сутрин стигнах до следния абзац: “…А кой се крие в тревата? Омайничето! Червеното цветче с характер. Латинското му име, Geum coccineum, изобщо не подсказва колко е омайно. Сред английските му имена са “блажено биле”, “дива ръж” и “златна земна звездица”. Носели го като амулет срещу отровни животни и хора…”.

Стори ми се познато това латинско название. Знаех, че е минало скоро пред очите ми, беше ме впечатлило заради асоциацията с “coccinelle”, което в превод от френски означава “калинка”. Погледнах страницата, на която е отгърната книгата с ботаническите илюстрации. Беше абсолютно същото цвете - Geum coccineum. Омайничето! Което, разбира се, в преводното издание не се нарича с това име и което никога не съм виждала на живо, а бях избрала сред стотиците илюстрации в книгата за начало на мъничкия си творчески проект.

Освен да чета на хартия, слушам книги на “Сторител”, докато плета.  Последното, което слушах снощи, докато се занимавах с омайничето и преди да прочета абзаца в “Еликсир”, беше “Юнг. Много кратко въведение” от Антъни Стивънс. Една от главите беше за синхроничността - концепцията на Юнг за смислените съвпадения: две или повече явления, които имат еднакво или сходно значение и случващи се по едно и също време, без да имат помежду си причинно-следствена връзка.

Ами това е. Не зная как да го кажа по-хубаво: Обичам колко е хубав този свят. Обичам колко е необясним и обясним. И колко е омаен.