КНИГИТЕ – ЗАЩО ГИ ОБИЧАМ:

1. Защото са с мен от самото ми раждане - и за двете благодаря на моята майка;
2. Защото са били с мен и в хубаво, и в лошо, и в никакво време (както и в слънце, и в дъжд, и на плаж - и на много от тях им личи :-);
3. Защото са ми помагали да не бъда сама;
4. Защото са били една сериозна причина да искам да бъда сама;
5. Защото - независимо от възрастта - продължавам да вярвам, че всичко, което се случва в тях, е наистина;
6. Защото – независимо от възрастта – продължават да ме разсмиват с глас и да ме разплакват със сълзи;
7. Защото са ме срещнали с хора, които съм щастлива, че съм срещнала;
8. Защото вероятно са ми помогнали да не срещна хора, които изобщо не бих желала да срещна;
9. Защото мога да говоря за тях с часове;
10. Защото просто не мога без тях.
11. Обичам ги.

МАЙКИТЕ НА НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които ни питат ще останем ли за вечеря и без никакви притеснения слагат още един стол на масата. Те са тези, чиято лютеница познаваме толкова добре, колкото лютеницата, която се прави в нашата къща. Те са тези, които могат да убедят мама да ни пусне на някое парти или да останем да спим у тях през нощта. Те са тези, които ни търпят, когато не се сещаме да си тръгнем навреме за вкъщи. Те са тези, които първи звънят у дома, когато техните деца не се сещат да си тръгнат навреме за вкъщи. Те са тези, с които нашите майки седят на един чин по време на родителска среща. Те са тези, които измерват по нас неуспехите на децата си. И тези, които се радват на успехите ни заедно с успехите на децата си.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които питат децата си за нас колкото и години да минат. Те са тези, които ни разпознават на улицата, дори когато не са ни виждали цяла вечност. Те са тези, които пазят в тефтерчетата си старите ни телефонни номера, опитват се да си спомнят името на кученцето, което сме имали, и които все знаят нещичко за общите приятели, които сме изгубили някъде през годините. Те са тези, от които винаги можеш да очакваш да изровят някоя снимка, писмо или спомен, или поне всеотдайно да търсят. Те са тези, които повече от всички други след нашите майки могат да видят как нашите деца ни повтарят. И тези, в чиито очи никога не порастваме, както не порастваме в очите на нашите майки.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. И ако един ден майките на нашите приятели си отидат, светът ни става по-малък. Защото светът винаги става по-малък от раздяла с човек, заради когото сме пораснали. И сме станали хора.

„ПОНЯКОГА АНГЕЛИ”, ЕМИЛ ТОНЕВ

Дочетох я на Великден, а аз вярвам в неслучайността на срещите с книгите. Стана ми светло от нея – след всички 230 страници, които ме разсмиваха с глас, натъжаваха до сълзи, караха ме да си припомням случки с мои приятели, искаше ми да се обадя на всеки от тях и да му кажа по някакъв - поне толкова хубав като в тази книга - начин „Ти си ми приятел и аз те обичам”. И с тези, които не са с нас, да си поговоря.

Заради приятелите тази книга е много лична и в същото време не е. Моето поколение ще се почувства разказано и благодарно. И вероятно ще спре да се самосъжалява и нарича изгубено.  

А аз ще се погрижа приятелите ми, с които заедно вървяхме „По пътя”, да прочетат тази книга. „Може и да не сме ангели, но има мигове, в които доста заприличваме на такива.. 

ИМАТЕ ПОЩА В ИТАЛИЯ

МУЗИКА, СЛАДКА МУЗИКА

От няколко дни напипвам в джоба си един бонбон и се сещам, че искам да разкажа тази история.

Понякога давам монети на уличните музиканти. Не на тези, които обикалят от вагон на вагон в метрото и разкъсват и без това малкото възух с изнервящи звуци. А тези, които свирят в подлезите или в подстъпите на гарата, на някоя оживена улица или площад. Не ги възприемам като хора, които просят. Те никога не вървят след теб с мрънкащо умоление; не те усъмняват с винаги притихнали увити в парцали бебета; не ти внушават съжаление или чувство на вина. Когато монетата издрънка в калъфа на инструмента или кутията пред тях, не спират да свирят, а лекичко кимват или ти намигат, а в очите им долавяш някакво съзаклятие. Често свирят унесено в своя си унесен свят и дори не забелязват хората, които минават или спират край тях да послушат. Усещането да даваш пари на такива хора не е че даваш милостиня, а че благодариш – за някакъв миг, който радва сърцето ти, припомня ти нещо, усмихва те на някакво хрумване, изведнъж започваш да забелязваш света и ти се иска да можеш да свириш и ти, за да кажеш нещо повече от това, което умееш да казваш..

Преди няколко дни, в топлата връзка на метрото и голям търговски център (изключително ми е неприятна думата „мол”), минах край човек, който свиреше на цигулка. Акустиката на тази бетонна зала правеше чудеса. Бързах да купя нещо и си казах, че на връщане ще се спра. А и тогава вече ще имам дребни пари, които да му оставя. Когато се наведох да пусна тежките монети, човекът спря да свири, благодари ми и ме помоли да почакам. Остави цигулката, отвори чантата си и загреба шепа бонбони. В този момент друга жена също му остави пари и той отново бръкна в чантата. Тя му отказа, имала проблем със зъбите и избягвала бонбони. Човекът, оглеждайки се леко объркано, каза: „О, ама какво да ви дам тогава, искам да Ви дам нещо!” Тя не взе бонбоните, но остана да си говори с него, а аз продължих към метрото.

Аз също не ям такива бонбони – дъвчащи, с различни аромати, с цветни хартийки с нарисувани плодове. Обаче ги взех, защото ми се сториха нещо повече от бонбони. Сега стоят в една кутийка на бюрото ми в офиса, шарените им гръбчета контрастират с белите листове край тях. Един бонбон случайно е останал в джоба на палтото ми. И когато го докосна, се сещам за думите на уличния цигулар, който искаше нещо да даде.

Има ситуации, които обръщат нещата, които разбираме. И понякога уводите са по-дълги от самите истории, които искаме да разкажем. Моята беше за даването и получаването, за магическата сила на музиката. И на бонбоните.

ТИ, КОЙТО СИ НА ЗЕМЯТА

От тази книга (The Humans by Matt Haig) човек може да научи много неща – ето някои от които:

1.      Преди да започнеш отново да натякваш на децата си, че не искат да четат „Синовете на Великата мечка” или „Граф Монте Кристо”, добре е да се вслушаш в тяхната (на децата!) препоръка за хубава книга. 

2.      На млади години четеш за извънземни, за да мечтаеш за Космоса. В по-зряла възраст четеш за извънземни, за да научиш повече за хората и за Земята, на която живееш.

3.       Има 97 съвета към хората на Земята, за някои от които може и да си подозирал, но е друго да ги чуеш от извънземен. 

4.      Математиката е поезия. Поезията е математика. 

5.      Вместо да изброяваш, по-добре да кажеш на хората да я прочетат.

Това, което човек със сигурност никога няма да научи, е как от смешното и тъжното се получават такива красиви истории.

ДОБРО С ОТЛОЖЕН СТАРТ

Нали знаете тази функция на печки, хлебопекарни, перални и миялни машини, наречена „отложен старт”, с която нагласяш часовника след колко време да се включи уредът?

Сетих се за това, когато преди няколко дни с изумление открих, че една туфа миниатюрни нарциси се готви да цъфне в градината. Бях ги забравила напълно, но сега си спомням, че и миналата, и по-миналата година така се изненадвах на появата им сред бръшляна под туите. Преди много време приятелка ми подари за рождения ден през ноември красиво аранжирано сандъче с цъфтящи нарциси. Когато прецъфяха и изчаках да изсъхнат листата им, прибрах луковиците,  наесен ги набодох в градината и ги забравих напълно. Още първата пролет се зачудих откъде са дошли тия слънчица в градината. Зарадваха ме и следващата година, а тази пък още повече, защото почти си бях тръгнала от този дом.

Само преди няколко дни прецъфтяха минзухарите, които друга приятелка ми подари като луковички за рождения ден през ноември. Те трябваше да спят няколко месеца на тъмно, преди да пуснат тъмнозелените си иглички и да налеят белите си чашки.

Сетих се и за миниатюрните астри, които цъфтят като гроздове в градината в София от пролет до зима – всяка година, след като земята се размрази, излизат от нея и почват да трупат пъпка по пъпка. Това се повтаря вече 15 години след като моята добра свекърва, която ни обичаше толкова много, ги засади в градината на новата ни къща. Тогава не знаех колко красиво е това, което ще ни изненадва всяка пролет. Вече шест години, откакто нея я няма, а доброто, което посади, продължава да цъфти все по-здраво и кичесто.

Сетих се и за още нещо, което не е свързано с цветя или поне не с истински – на Баба Марта срещнах две приятелки, които се бяха закичили с белите и червени мартеници като цветя, които им бях оплела и подарила миналата година. Третата не носеше мартеница и когато поисках да й дам, тя отвори чантата си и каза: „Не, не, не искам – аз си пазя твоето цвете от миналата година и не го изваждам от чантата си, защото ме пази.” Не знам как да нарека това, което се усеща в такива минути. Днес думите сами изплуваха в главата ми – доброто с отложен старт.

А защо с отложен? Защото то, Доброто, е живо от първия миг, но разцъфва тогава, когато неистово имаш нужда от него.