ЕЛИФ ШАФАК И СРЕЩАТА В BOZAR

Честно казано, не ми се пишеше много за тази среща, но бях обещала на една приятелка. А не ми се пишеше, защото много ми хареса. Знам, че звучи абсурдно, но понякога е толкова хубаво, че не си сигурен какво повече можеш да кажеш. Особено за човек, който така красиво работи с думите.

Една от най-любимите ми книги е „Любов”. След нея прочетох „Копелето на Истанбул” и „Чест”. Обикнах ги и тях. Признавам си, четвъртата, която започнах – „Дворецът на бълхите” – не довърших. Дотегнаха ми дългите описания и започнах да чета нещо друго. Когато не ми хареса една книга, винаги първо търся причината в себе си, затова винаги имам надежда, че може да се върна.

На срещата се говореше много за книги, но това, което истински ми хареса, беше излъчването на самата жена. Изящна, някак тиха, но много емоционална - не можеш да откъснеш очите си от начина, по който говори с ръцете си и с очите си – много красиви, сякаш тъжни, като на романтична черно-бяла фотография. Може би за това усещане допринесе и тъмната сцена със светлия кръг, в който самата Елиф Шафак беше поставена.

Другото, което истински ми хареса, беше как тази изящна женственост се съчетава с ясна и категорична гражданска позиция. Когато ходя на среща с писатели, бих искала да чуя какво мислят те за времето, в което живеят; оценката им за актуалните събития; паралелите между съвремието и историческото време, в което се развиват сюжетите им; мястото на жената в обществото; сближаването и разделянето на световете, в които живеят; отношението към религията; страха от последствията и начина, по който ги преодоляват. Не мога да кажа, че ми се е случвало често, а срещата с Елиф Шафак беше точно това – да чуеш мислите си, да се изненадаш от неща, които не си знаел до момента, да поспориш задочно, да поискаш да прочетеш допълнително.

И още нещо, с което тази жена зарадва всички – по сценарий бяха предвидени пет въпроса от публиката, но имаше толкова много вдигнати ръце, че тя се наклони към водещата и я помоли – може ли да продължим с въпросите? Писател, който не бързаше да си тръгне и който със сигурност, ако се съди по опашката, която се оформи във фоайето, е останал още часове, за да подписва книги и да разговаря с хората.

Всъщност, конкретната тема на дискусията беше последната книга The Architect`s Apprentice („Майстора на куполи”). Тепърва ще я чета. Със сигурност обаче вече мога да чета и гледам и през красивите и одухотворени очи на Елиф Шафак. Това е всъщност смисълът на срещите с писатели, нали?

Сн. BOZAR

ДАЛИ? СЪС СИГУРНОСТ. В КАДАКЕС.

Преди да тръгна отново на път,

Искам да ви разкажа за едно пътешествие:

Не за неговото начало с широки и бавни реки; крепостни стени; сладки приказки с приятели на чаша вино и безкрайни лозя с розови храсти в началото на редовете - това е един друг и много дълъг разказ, за който ще си оставя повече време,

Искам да ви разкажа за неговия край, който прилича на далечния скалист нос, където свършва земята, а водата и небето са разделени с ясна черта;

Където морето е синьо като вратите и прозорците на къщите; лодките се любуват на пъстрите си отражения в гладкото на водата, а къщата на Дали е точно там, където трябва да бъде и е бяла и тайна.

Това не е пътепис, нито пък туристически гид или реклама – аз дори не успях да вляза в Къщата, заради дългия път през планините и защото прекарах твърде дълго в маслиновите гори над града, за да снимам невъзможното синьо на залива.

Затова пък успях да видя след залеза и лилавото на морето;

И ходих по каменните улици в звездната нощ, пълна с топлото ухание на жасмин, розмарин и смокини; 

 

И снимах изгрева на следващата сутрин от стъпалата на Къщата. 

А на същия нос, където земята свършва, си припомнях картините на Дали, в които вече съм виждала чудните силуети на тези скали, които приличат на устни, носорози и тигри.

Както вече казах – това не е пътепис. Не е и край на пътешествието.

Защото краят на пътешествията е илюзия, както е илюзия краят на земята.

Това е само опит да разкажа мечта. Бих я нарисувала, ако можех. Но рисуването се отдава само на малцина. И техните Къщи продължават да посрещат изгревите – бели и тайни.

НА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА – С ЛЮБОВ И ДО ПОИСКВАНЕ

 

От Малта с любов

От Малта с любов

От Бурано с любов

Снимките тук са особено скъпи – не само заради любимите пощенски кутии.

Те са от Доротея Георгиева - един страстен откривател на книги, неуморим пътешественик и повече от всичко – добър приятел, който никога не забравя, че нещо е важно и интересно за теб. 

Благодаря ти от сърце, Дороти – за пощенските кутии, които пристигат с надпис с усмивка!

Моля те, не спирай да пътешестваш (и да четеш!)

От Малта с любов

От Венеция с любов

От Венеция с любов

От Венеция с любов

От Прага с любов

От Сиена с любов

От Сан Джиминиано с любов

От Lucca с любов

От Венеция с любов

ДУМИ ОТ ПРЕЖДА - 2

ДУМИ ОТ ПРЕЖДА - 1

КНИГИТЕ – ЗАЩО ГИ ОБИЧАМ:

1. Защото са с мен от самото ми раждане - и за двете благодаря на моята майка;
2. Защото са били с мен и в хубаво, и в лошо, и в никакво време (както и в слънце, и в дъжд, и на плаж - и на много от тях им личи :-);
3. Защото са ми помагали да не бъда сама;
4. Защото са били една сериозна причина да искам да бъда сама;
5. Защото - независимо от възрастта - продължавам да вярвам, че всичко, което се случва в тях, е наистина;
6. Защото – независимо от възрастта – продължават да ме разсмиват с глас и да ме разплакват със сълзи;
7. Защото са ме срещнали с хора, които съм щастлива, че съм срещнала;
8. Защото вероятно са ми помогнали да не срещна хора, които изобщо не бих желала да срещна;
9. Защото мога да говоря за тях с часове;
10. Защото просто не мога без тях.
11. Обичам ги.

МАЙКИТЕ НА НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които ни питат ще останем ли за вечеря и без никакви притеснения слагат още един стол на масата. Те са тези, чиято лютеница познаваме толкова добре, колкото лютеницата, която се прави в нашата къща. Те са тези, които могат да убедят мама да ни пусне на някое парти или да останем да спим у тях през нощта. Те са тези, които ни търпят, когато не се сещаме да си тръгнем навреме за вкъщи. Те са тези, които първи звънят у дома, когато техните деца не се сещат да си тръгнат навреме за вкъщи. Те са тези, с които нашите майки седят на един чин по време на родителска среща. Те са тези, които измерват по нас неуспехите на децата си. И тези, които се радват на успехите ни заедно с успехите на децата си.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които питат децата си за нас колкото и години да минат. Те са тези, които ни разпознават на улицата, дори когато не са ни виждали цяла вечност. Те са тези, които пазят в тефтерчетата си старите ни телефонни номера, опитват се да си спомнят името на кученцето, което сме имали, и които все знаят нещичко за общите приятели, които сме изгубили някъде през годините. Те са тези, от които винаги можеш да очакваш да изровят някоя снимка, писмо или спомен, или поне всеотдайно да търсят. Те са тези, които повече от всички други след нашите майки могат да видят как нашите деца ни повтарят. И тези, в чиито очи никога не порастваме, както не порастваме в очите на нашите майки.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. И ако един ден майките на нашите приятели си отидат, светът ни става по-малък. Защото светът винаги става по-малък от раздяла с човек, заради когото сме пораснали. И сме станали хора.