Съчинение на тема

Тези снимки са направени от моя приятел от детството Петър. Когато днес ги видях във Фейсбук, сякаш се качих в машината на времето. И се върнах трийсет и няколко години назад в нашата кратка ваканция в Пирин. Тогава, благодарение на неговите родители, с още десетина приятели срещнахме една голяма любов – Планината. 

Сн. Петър Павлов

Спомените ми вероятно не са хронологически точни: Започват с теснолинейката от Септември и най-краткия, но най-тежък първи преход от хижа „Гоце Делчев” до Безбог. И завършват с последната нощ в хижа „Яворов”. Тогава нямаше лифтове и влекове. Тодорка беше само връх, който някои от нас изкачиха. Под Вихрен, който нито един от нас не изкачи заради мъглата, пак останахме с чуството, че сме от малкото посветени. И Бъндеришката поляна беше само за нас. Години след това, вече на ски в един много бързо развил се курорт, не исках да повярвам, че това е същото място.

През деня вървяхме; спяхме всяка вечер в различна хижа; езерата бяха ледени и сини; циркусите – мамещи и страшни, минзухарите цъфтяка под козирките от сняг, сякаш ги повдигаха с лилавата си сила; тинтявата не се береше, звездите мамеха да ги докоснеш; Байкушевата мура ни прегърна за снимка; с всеки ден раниците ставаха по-леки - дали защото свиквахме с ходенето или защото провизиите намаляваха.

Когато слязохме в равното, вече бяхме други хора. Пораснали, обикнали красотата и натъжени от раздялата с нея. Бяхме станали приятели завинаги. 

Сетих се за всичко това, докато гледах приказните снимки. Въпреки че са от друга планина, от друго време, с друга техника и вероятно с други хора.

Приятели, обични ми от толкова години – за вас не знам, но аз вече съм готова с домашното, което класната ни даде на последната ни среща миналия месец:

„Защо съм това, което съм.”

Сн. Петър Павлов

НЕКА ДА Е ЛЯТО

Толкова бързо отминават седмиците, още по-бързо отминава техният край.

Ето, и сега се изнизват последните часове на един облачно-слънчев уикенд. Той бърза да си отиде, а аз бързам да преброя какво съм си взела от него:

Четири копринени цветя, които направих от парчета плат, останали след подгъването на бална рокля.

Хиляди рози, сред които бях като жадна пчела, понесла ароматите и цветния прашец към къщи.

Един вълшебен магазин за художнически материали като пещерата на Али Баба - каквото и да си взема, все ми се струва недостатъчно.

Весело парти с много приятели и усмихната домакиня. Звън на ледени кубчета. Тънки стебла на чаши. Нощен град с набързо претичал из него дъжд.

Неделно утро край езерото в гората. Йога заедно с още хиляди хора на голяма ливада. Несбъдната прогноза за дъжд. Бягащи облаци. Разсеяно слънце.

Една четирилистна детелина – видях я, когато се наведох да си взема обувките след практиката по йога.

Бавното прибиране към дома. Вятър в градината.

Първият ден на лятото. Мистичното слънцестоене. Лятото настъпи в 18:38. Колко много неща се случиха за толкова кратко!   

Отказвам се да броя. Искам просто да се радвам на това, че съм сега и щастлива.

Най-късата нощ може да почва!

„Нежни думи в неделния следобед”

ми пожела или

пък ми благодари

една приятелка.

За по-сигурно направих едно

цвете от тафта.

и го нарекох

„Нежни думи в неделния следобед”.

ЖИВА СЪМ

Защото живея на ръба на физическия комфорт, за да вървя по билото на щастието: Жива съм!

Защото гоня най-неудобните, най-ранните, най-късните

влакове, полети, фериботи,

за да вкуся до последната трошичка радостта,

да изпия до последна капка празника,

да дишам до последна глътка въздух свободата:

Жива съм!

Защото спя,

когато не изгрява слънцето,

когато облаците не горят в оранжево,

когато не ухае на липи и утро:

Жива съм!

Защото аз не спя,

когато идва звездопадът,

когато улиците на старите приятелства

ме отвеждат в най-лилавите, световъртежните и

тежките от лято нощи:

Жива съм!

Когато приятелите ми намигат, а другите се кръстят: „Ужас, ти си луда!”,
тогава зная, че съм жива.

Жива съм –  по Ханчев.

ЕЛИФ ШАФАК И СРЕЩАТА В BOZAR

Честно казано, не ми се пишеше много за тази среща, но бях обещала на една приятелка. А не ми се пишеше, защото много ми хареса. Знам, че звучи абсурдно, но понякога е толкова хубаво, че не си сигурен какво повече можеш да кажеш. Особено за човек, който така красиво работи с думите.

Една от най-любимите ми книги е „Любов”. След нея прочетох „Копелето на Истанбул” и „Чест”. Обикнах ги и тях. Признавам си, четвъртата, която започнах – „Дворецът на бълхите” – не довърших. Дотегнаха ми дългите описания и започнах да чета нещо друго. Когато не ми хареса една книга, винаги първо търся причината в себе си, затова винаги имам надежда, че може да се върна.

На срещата се говореше много за книги, но това, което истински ми хареса, беше излъчването на самата жена. Изящна, някак тиха, но много емоционална - не можеш да откъснеш очите си от начина, по който говори с ръцете си и с очите си – много красиви, сякаш тъжни, като на романтична черно-бяла фотография. Може би за това усещане допринесе и тъмната сцена със светлия кръг, в който самата Елиф Шафак беше поставена.

Другото, което истински ми хареса, беше как тази изящна женственост се съчетава с ясна и категорична гражданска позиция. Когато ходя на среща с писатели, бих искала да чуя какво мислят те за времето, в което живеят; оценката им за актуалните събития; паралелите между съвремието и историческото време, в което се развиват сюжетите им; мястото на жената в обществото; сближаването и разделянето на световете, в които живеят; отношението към религията; страха от последствията и начина, по който ги преодоляват. Не мога да кажа, че ми се е случвало често, а срещата с Елиф Шафак беше точно това – да чуеш мислите си, да се изненадаш от неща, които не си знаел до момента, да поспориш задочно, да поискаш да прочетеш допълнително.

И още нещо, с което тази жена зарадва всички – по сценарий бяха предвидени пет въпроса от публиката, но имаше толкова много вдигнати ръце, че тя се наклони към водещата и я помоли – може ли да продължим с въпросите? Писател, който не бързаше да си тръгне и който със сигурност, ако се съди по опашката, която се оформи във фоайето, е останал още часове, за да подписва книги и да разговаря с хората.

Всъщност, конкретната тема на дискусията беше последната книга The Architect`s Apprentice („Майстора на куполи”). Тепърва ще я чета. Със сигурност обаче вече мога да чета и гледам и през красивите и одухотворени очи на Елиф Шафак. Това е всъщност смисълът на срещите с писатели, нали?

Сн. BOZAR

ДАЛИ? СЪС СИГУРНОСТ. В КАДАКЕС.

Преди да тръгна отново на път,

Искам да ви разкажа за едно пътешествие:

Не за неговото начало с широки и бавни реки; крепостни стени; сладки приказки с приятели на чаша вино и безкрайни лозя с розови храсти в началото на редовете - това е един друг и много дълъг разказ, за който ще си оставя повече време,

Искам да ви разкажа за неговия край, който прилича на далечния скалист нос, където свършва земята, а водата и небето са разделени с ясна черта;

Където морето е синьо като вратите и прозорците на къщите; лодките се любуват на пъстрите си отражения в гладкото на водата, а къщата на Дали е точно там, където трябва да бъде и е бяла и тайна.

Това не е пътепис, нито пък туристически гид или реклама – аз дори не успях да вляза в Къщата, заради дългия път през планините и защото прекарах твърде дълго в маслиновите гори над града, за да снимам невъзможното синьо на залива.

Затова пък успях да видя след залеза и лилавото на морето;

И ходих по каменните улици в звездната нощ, пълна с топлото ухание на жасмин, розмарин и смокини; 

 

И снимах изгрева на следващата сутрин от стъпалата на Къщата. 

А на същия нос, където земята свършва, си припомнях картините на Дали, в които вече съм виждала чудните силуети на тези скали, които приличат на устни, носорози и тигри.

Както вече казах – това не е пътепис. Не е и край на пътешествието.

Защото краят на пътешествията е илюзия, както е илюзия краят на земята.

Това е само опит да разкажа мечта. Бих я нарисувала, ако можех. Но рисуването се отдава само на малцина. И техните Къщи продължават да посрещат изгревите – бели и тайни.

НА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА – С ЛЮБОВ И ДО ПОИСКВАНЕ

 

От Малта с любов

От Малта с любов

От Бурано с любов

Снимките тук са особено скъпи – не само заради любимите пощенски кутии.

Те са от Доротея Георгиева - един страстен откривател на книги, неуморим пътешественик и повече от всичко – добър приятел, който никога не забравя, че нещо е важно и интересно за теб. 

Благодаря ти от сърце, Дороти – за пощенските кутии, които пристигат с надпис с усмивка!

Моля те, не спирай да пътешестваш (и да четеш!)

От Малта с любов

От Венеция с любов

От Венеция с любов

От Венеция с любов

От Прага с любов

От Сиена с любов

От Сан Джиминиано с любов

От Lucca с любов

От Венеция с любов