Мед от глухарчета

Знам защо идва лятото – дъждовно или горещо: идва, за да ни върне в далечните ни лета и да ни води на среща с хората, които ни познават от деца. Тези хора се интересуват от това, което сме ние, и с тях времето минава бързо и не съществува.

Лятото идва с мед от глухарчета, набрани по чисти поляни над града на нашето детство. Златната част от тях, смесена с точни пропорции вода и захар, прави чудеса под формата на една лъжица в чая през зимата или когато сме болни.

Лятото е мед от глухарчета. Дано да има кой да ви го подари.

За гъдулките и хората

В последния ден на последната седмица на последния месец, който измина, срещнах един лош човек. Лошите хора не са някакви изключения, които срещаш само на неподходяща дата и място. Все пак, отдавна не ми се беше случвало да се сблъскам с думи, процедени с тоя специален тон, който трябва да разтвори отровата им и да я направи бързодействаща и силна.

Толкова за лошото. Не действа. И без това е от човек, който не ми е никакъв и едва ли ще имам много поводи да го срещам. За лошото пиша, само защото познавам Доброто. А от една седмици имам и нова дума за него - гъдулка.

Човекът, който ми позволи да я подържа и да си представя, че свиря, ми каза, че гъдулката се прави от южната част на дървото (неговата беше от орех). „Виж - каза и посочи към близкото дърво - северната му страна каква е студена, мъхеста и влажна. А южната е суха и топла, затова и гъдулката има такъв звънък и слънчев глас.“

Не знам как по друг начин може да се опише Доброто. Гъдулката наистина има топъл и звънък глас. На вид е светла, с мека извивка. На допир е гладка и нежна.

Това обяснява и защо някои хора не звучат добре – може би се дължи на другата страна на дървото. Забравих да питам дали ако все пак има погрешно направена гъдулка, повече слънце може да промени гласа й.

Сигурно човекът не знае, може и да не е виждал лоши гъдулки. Важното е ние да помним за в бъдеще южната част на дървото, която ни кара да пеем.

Сърце

Идеята да събера тези снимки се появи съвсем спонтанно, когато търсех из архивите си във Фейсбук една снимка на къщичка с изрязани в дървото сърца.

Исках да я пратя на много скъпа приятелка, която се зарадва на друга снимка на врата с „шпионка“ във формата на сърце. 

Прехвърляйки снимките, открих колко други сърца съм събирала през годините: някои създадени от природата, други – от човека, трети – просто забелязани от него.

Каня ви на тази импровизирана изложба (снимките са мои и ги споделям с пълно право).

Може би вече го правите, но ако не, сигурна съм, че ще започнете да откривате сърца навсякъде. 

Така светът изглежда по-хубав, нали?

П.П. Последната снимка е на сърцето, което нося в портмонето със стотинките - за всеки случай. 

Погледни преди да отвориш

В един замък в Австрия

Купено от мен

Някъде в Бялото море

Неизвестен автор

Сгънато от мен

Горско сърце

Морско сърце - някъде на Ситония, Гърция

В градините на абатство някъде из Белгия

Някъде близо до Корфу

Оплетено от мен

Хлябът на Марияна, която вижда сърца навсякъде

Над Mégève, Франция

Момино сърце, отгледано от мен

На коледния базар в Моnschau, Германия

Врата на къщичка във Франция, някъде до Morzine

Къщичка във Франция, някъде до Morzine

Градско сърце

Безопасност на движението

В двора на къщичка във Франция, някъде до Morzine

Неделно сърце

Някъде в гората на Uccle

Върху руините на абатството във Villers-La-Ville

Не е разменна монета

ЮНИ

Нещата имат и смешна страна,
сега обаче са в новолуние.

Никна като трева в древна стена
някъде там в средата на юни. 

Наивно протягам зелени уши,
чакам да чуя конски копита -

косите лениво степта си суши;
пчелите си кърпят старите пити;

няма битки и загуби няма;
точат войниците вместо саби езици;

за по-сигурно хвърлят във ямата
и брашното евтино, и скъпите трици.

А аз какво съм - трева в новолуние.
Утре тънкият сърп ще ме жъне.

От юни замаян, все някой от хуните
в смешната страна ще се спъне.

https://liternet.bg/publish7/skabakchieva/iuni.htm  

Непоисканото добро

Заинтригува ме една история във Фейсбук за млад мъж и приятелката му, които във влака платили билета на възрастна жена, за да не бъде принудена да слезе на следващата гара. 16 лева. На благодарностите приятелката отговорила „О, никакъв проблем...“

Тази история ми върна един спомен от началото на 90-те, когато пътувах с автобус от София до Франкфурт. Пътят беше дълъг - за две денонощия неизбежно ставаш близък с другите пътници, научаваш историите им, кой за къде пътува, кой ще го чака, споделяш и ти. Всичко се движеше горе-долу според плана до момента, в който на една от границите, които прекосявахме, автобусът беше задържан за 8 (осем) часа. Причината беше износена и нечетлива тахо-шайба, от която не си личи шофьорите да са почивали задължителните часове.

Досадата от чакането беше най-малката грижа – все още нямаше мобилни телефони, не можеш да се обадиш на тези, които те чакат, нямаш идея дали те знаят за това закъснение. Едно момиче, което се казваше Миглена и пътуваше за Мюнстер, се притесни, че ако никой не я чака, може да не й стигнат парите, за да вземе такси до дома на приятелите, на които щеше да гостува. След дълго чакане все пак продължихме. Според плана при влизане в Германия пътникопотокът трябваше да се раздели и един микробус да се отклони за Мюнстер, а останалите да продължим за Франкфурт. Миглена се притесни още повече, защото вече беше ясно, че ще пристигне много след полунощ. Тогава съвсем спонтанно извадих 20 марки и й ги дадох. Тя се смути, но ги взе, поиска ми адреса и телефона и многократно ми обеща, че ще ми ги върне веднага щом се прибере в България. Честно казано, никак не ги мислех тези 20 марки. Имах ги, дадох ги и ги забравих. Ако на мен ми трябваха, а ги нямах, сигурно щеше да има някой в автобуса, който да ми ги даде. Не съм си мислила дали това е нещо добро. Или неразумно. Бях на двайсет и няколко години. Беше ми важно пътуване. Чакаха ме толкова хубави неща, че последното, за което можех да се притесня, беше дали Миглена ще ми върне парите. Едва ли животът някога щеше да ни срещне отново. А и никой никога не е забогатял, нито пък е обеднял с 20 германски марки.

Около месец след моето завръщане телефонът (разбира се, стационарният) звънна, беше Миглена. Прибрала се от Германия предишната нощ и се обаждала да ми благодари отново и да ми каже, че току-що е изпратила 20 германски марки в плик. По пощата. Може и да е невероятно, но парите пристигнаха. Тогава си помислих, че макар и неразумно, това е Добро.

Животът наистина никога повече не ни срещна. Сетих се за Миглена за първи път, когато прочетох за момчето и момичето във влака. И едва сега – повече от 25 години по-късно - разбрах нещо толкова просто:

Дали е Добро оценява този, който получава. За този, който дава, това е Нормално.

Или поне така трябва да бъде.

О!БУКВИТЕ и ОБУВКИТЕ

След близо половинвековна взаимна любов с буквите, продължавам  да се удивявам на какво са способни. В българската азбука има 30 букви, а в българския език - повече от 120 000 думи. И нови думи продължават да се раждат. Раждат се и нови книги с истории, стари като света, а сякаш за пръв път разказани. А броят на буквите си остава един и същ. Какви безкрайни комбинации могат да правят те! Какви чудни вселени да раждат! Каква приказна математика е 30 да раждат безброя!

Бях на четири-пет и знаех наизуст приказките, които ми четяха. Никога не ми омръзваше да ги чувам отново. Слушах и гледах в книжките черните знаци. Научих се да чета сама, когато започнах да свързвам графичните изображения на думите с това, което звучеше в главата ми. Така е направено, че буквите да идват по-късно в живота ни, когато имаме вече езика, който да облечем.

Както първите истински стабилни обувки ти обуват, когато проходиш. Можеш и бос да откриваш белия свят, но за път не е много удобно. А и няма да стигнеш далеч.

Вгледайте се в двете думи. И после кажете, че буквите не правят магия!

Де е България

Преди няколко дни, когато дъждът спря и излязох в градината, видях колко е пораснал здравецът и вече е започнал да цъфти. Двете туфи в предното и задното дворче на къщата в Брюксел са избуяли само от едно мъничко коренче, донесено през някое от летата в България. От такова малко коренче се беше получила полянка и пред къщата, в която живеехме преди време в друг зелен квартал на Брюксел.

В това време роднините на същия този здравец продължават да се разпростират в двора ни в София, да преживяват лютата зима в планината, да се събуждат напролет, да цъфтят без никой да ги наблюдава, да ги полива, да се грижи за тях.

Здравец е. Просто го има. Отговаря си на името. Пътува по света. Някой го харесва и си взема по малко, за да го засади в някоя далечна градина. Живее на сянка и не се оплаква от нищо. Или на някоя слънчева тераса, където други по-топлолюбиви растения умират от жега.

Исках да напиша още нещо и да обясня метафората на здравеца. Отказах се, защото то е ясно без думи.

А финалът дойде съвсем спонтанно тази вечер, когато дъщеря ми през смях каза: „Мамо, а пък днес по география А. вместо „България“ написа моето име.“

А. е нейна приятелка, идва от една северна европейска страна и знае къде е България.

Под друго име здравецът вероятно вирее и там.