Просто и хубаво

Вчера бях на среща с учениците в моето училище. Говорехме си за големите неща – за Европа, за доброволчеството, за промените в климата, за изкуствения интелект. 

И за малките неща си говорихме.

Казах им: „Успях да дойда навреме, защото приятелите ми промениха плановете си за път, за да ме докарат. Да, има автобуси и коли под наем, но нито един начин за придвижване в пространството не е толкова надежден, бърз, весел и смислен като този, предложен от приятели“.

Казах им: „Пазете си приятелствата, които създавате тук и сега. Човек може да постигне много неща, може да бъде удовлетворен от много успехи, може да има много пари, може да прави сам много неща. Но със сигурност му липсва много, ако няма приятели, които да го чакат да се върне, които да мислят как да го изненадат, които са готови за път – както, докъдето и когато трябва.“

Казах им: „Направете тук и сега така, че един ден приятелите ви да дойдат, когато най-малко очаквате.“

Колко просто звучи, нали? Просто и хубаво. А не всеки го има.

P.S. В камината в дома на моята приятелка има едно дърво, готово за огъня, което изглежда така случайно или напълно неслучайно:

Да чакаш дете да се върне

Няма друга такава любов, няма друго такова 

на минути броене, на часовника гледане.

Каквото и да прави тялото, душата излиза на пътя, взира се във всяка точица на хоризонта и няма нужда от очи, за да разпознае

точицата, която към дома се прибира,

която отмята от лицето си вятъра като разпиляна коса,

която изгрява слънцето, нищо, че навън е все още дъждовно.

Каквото и да прави тялото, хляба е изпекла душата и пак тя е огряла къщата, 

за да не обърка пътя този, който си идва.

Няма друга такава любов – 

и когато сме деца и се връщаме, 

и когато сме майки и чакаме.

Единствената любов, в която можем да бъдем и двете.

Сняг

Тази сутрин отново тихичко вали и много искам да го кажа:

Снегът пази душите ни от измръзване – точно както пази луковичките на лалетата и семенцата в почвата. Пази ги от изсъхване, от потъване, пази ги от изчезване.

Преди много години в Лондон бях на курс, в който сред участниците от най-различни държави имаше и бразилец. Един следобед заваля сняг – лондонски сняг, само няколко разпилени снежинки. Всички се оживиха и се струпаха на прозореца, а бразилецът грабна фотоапарата с огромния обектив, който мъкнеше навсякъде, и започна да снима. Когато снима всички снежинки една по една, развълнувано каза „За първи път виждам сняг на живо.“

Обясним е възторгът на един пораснал човек, който за първи път вижда нещо, което познава  само от снимка или от описания в книги. Умилителен и изпълващ ни със завист е възторгът на  децата, които седят с часове с нос, залепен на прозореца, или се прибират със замръзнали ръце и мокри до кости. Възторгът обаче, който преживелите вече толкова зими продължаваме да изпитваме – този възторг е спасителен.

Потънали в работа хора стават от бюрата си в офиса, за да гледат снега с радост, която скоро не е виждана по лицата им.

Хора, обичайно сърдити на утрото, стават с нетърпение и дълго мълчат пред гледката през прозореца.

На гарата влакът закъснява, а хора вадят телефони и с усмивка снимат графиката на релсите, побелелите жици, стъпките по снега, клоните над перона.

Лековит е снегът. Както и розовият цвят по дърветата или листопадът. Всеки сезон си има своя терапия. 

Днес е зима и с радост вали.

„Уки уки, Япония“

Тъкмо дочетох втората книга на Юлияна Антонова – Мурата и бързам да напиша за нея – докато е още светла радостта, а и защото довечера книгата вече няма да бъде при мен.

Искам да ви я разкажа като две неща: като Човек и като Книга.

Човекът „Уки уки, Япония“ е от тези, които обичат да вървят по слънчевата страна на улицата. От тези, които ти разказват за доброто, което са видели у хората. Не защото са наивни и не знаят, че има зло, а защото са разбрали, че на злото нито трибуна, нито сърце трябва да се отдава. Познавам и други, които са живели в Япония и които надълго и нашироко могат да разказват колко не-чак-толкова-добри неща са видели. Не вярвам, че е въпрос на личен избор как ще виждаш нещата, хората просто виждат така, както умеят. Наскоро друга приятелка по друг повод ми каза поговорката „Добри очи добро виждат.“ И мисля, че това е тайната да казваш на нещата „уки уки“.

Човекът „Уки уки, Япония“ ме запозна със своите приятели, които вече възприемам като мои. Успя да ме усмихне и успя да ме разплаче. Накара ме като една от героините Бриджит да търся самолетни билети Брюксел – Токио, но и необяснимо направи да ми домъчнее за дома, което, да си призная, рядко ми се случва. А всъщност е напълно обяснимо: Носталгията е по хората и нещата, които обичаме, а не по страни, които се намират на континенти върху планета.

А книгата? Книгата „Уки уки, Япония“ е красива, приятна на пипане, чиста, много бяла с червени акценти. Заради фотографиите е като личен албум. Страниците са твърди – не е за прелистване, а за бавно отгръщане. Малко трудно стои отворена, има нужда от човешки ръце, които сякаш са отвикнали от това усилие покрай електронните четци. Книгата „Уки уки, Япония“ е направена така, че да бъдеш с нея, когато я четеш – дори физически.

А защо няма да бъде с мен довечера? Защото ще я подаря. Още като я поръчах на приятелка, която ми я купи и донесе от България, бях решила, че ще я прочета и ще я подаря на друга приятелка, с която четохме и „Моши, моши“. А за себе си ще си я купя пак през лятото. За моя изненада днес попаднах на разказа за юзу и традицията първите плодове, които дава дървото, да се споделят с приятели, а да не остават за собственика.

Не вярвам в случайността. В доброто вярвам. Ако правилно съм разбрала от Човека и от Книгата, това е уки уки.

Booklist 2018

По традиция в началото на всяка година с приятели си обменяме списъците с прочетените книги през изминалата година. Приятно е да откриваме съвпаденията, набелязваме си заглавия, които трябва да прочетем, говорим си за книгите. 

Тази година моят списък не е особено дълъг. Може би заради различния начин, по който подходих и книгите, които препрочетох, заради това, че са свързани с местата, по които пътувах. Така се върнах към „История за любов и мрак“ на Амос Оз, когато бях в Израел; дочетох „4321“ на Пол Остър на път, по време и на връщане от Ню Йорк; оставих настрана Мураками, докато препрочитах Стайнбек и Гинсбърг в Калифорния. През лятната ваканция пък извадих отново трилогията „Ейглетиерови“ на Анри Троайа и сякаш спрях времето, за да се върна в гимназията. Препрочетох и „Малкия принц“ на Екзюпери и „Дванайсет странстващи разказа“ на Маркес, този път на испански – с учебна, но и с откривателска цел. Дадох си сметка как години наред съм гледала на препрочитането на книги като на разхищение на време – при положение, че има толкова много нови книги, до които изобщо не мога да стигна. Сега разбирам колко е хубаво да се спреш, да се върнеш, да се забавиш в нещо познато и позабравено, да го почувстваш наново, когато си друг. Преживяването е напълно различно и книгата заема едно много по-особено място.

От новите за мен автори съм доволна, че открих Пол Остър и Джулиън Барнс. Джеймс Джойс и Фокнър са началото на личната ми акция за попълване на необясними, но поправими пропуски. Колкото до Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Галин Никифоров, Стивън Кинг, Мураками – те са винаги в моя списък с всяка тяхна нова книга. В сметката си за 2018 година имам и две недочетени книги – „Слепота“ на Жозе Сарамаго и „Изчезването на Стефани Майер“ на Жоел Дикер. Не защото не са добри, но просто не можах да продължа да ги чета и не вярвам да се върна скоро към тях. Има и такива книги и вече знам, че няма нищо лошо в това просто да се откажеш.

Въпреки краткия списък, 2018 беше чудесна година и вярвам, че и 2019 ще бъде така.

1. "Хавра", Захари Карабашлиев 

2. "When I was five I killed myself", Howard Buten 

3. "Un amour pour rien", Jean D`Ormesson 

4. ‘Poesia’, Pablo Neruda 

5. « 4321 », Paul Auster 

6. "The Red-Haired Woman", Orhan Pamuk 

7. « The Sunset Park », Paul Auster 

8. « The Book of Illusions », Paul Auster 

9. « The Moon Palace », Paul Auster 

10. „The Brooklyn Follies", Paul Auster

11. „The Outsider", Stephen King

12. „Нека да ти нарисувам/Paris Letters", Джанис Маклаудс

13. „Всичките наши тела“, Георги Господинов

14. „Врява и безумство“, Уилям Фокнър

15. „Да готвиш за Пикасо“, Камий Обре

16. „Дъблинчани“, Джеймс Джойс

17. „The Only Story“, Julian Barnes

18. „The Sense of an Ending“, Julian Barnes

19. „Arthur & George“, Julian Barnes

20. „Elevation“, Stephen King

21. ‘Doce cuentos peregrinos’, Gabriel Garcia Marquez

22. “Тяло под роклята“, Галин Никифоров

23. “Афиши в огледалото“, Радостина А. Ангелова

24. ‘Killing Commendatore’, Haruki Murakami

Не-пътепис

Преди няколко дни се завърнах от пътешествие, за което искам да ви разкажа: от Брюксел през Ню Йорк до Лос Анджелис, Лас Вегас, Гран Каньон, Долината на смъртта, Сан Франциско, Монтерей, Кармел, Санта Барбара, Малибу и обратно в Лос Анжелис за полета през Атланта до Брюксел. Пропътувахме с кола 3500 километра и почти още толкова по десет със самолет, благодарение на което имахме хубави преживявания, посещения на музеи, каране на колело по мост, вълнуващи гледки, много слънце и вятър, среща с приятели, а на места даже и вкусна храна.

Не, не е пътепис. Маршрутът е само скелетът на това живо същество пътуването, а аз искам да разкажа за сърцето му - за това, което научих и което искам да пожелая на всеки.

Ще започна с двете най-важни неща. 

Първото е колко е хубаво да пътуваш с децата си, които отдавна вече не са деца. Луксът и спокойствието за повече от десет дни да бъдат до теб, да не ги мислиш къде са и кога ще се приберат; да ги слушаш да си говорят за музика и филми, които не си слушал и гледал; да откриеш колко добре се разбират след всичките години на дразнения и закачки. Да ходите по места, за които те са научили и прочели; да виждаш колко по-високи от теб са станали, когато се наредите за снимка; да се шегуват с теб, че вечно си търсиш телефона или очилата; да установяваш с удоволствие, че чакат залеза със същото нетърпение като теб, но техните снимки са много по-хубави; да ги гледаш как стоят и гледат сърфистите и вълните много по-дълго, отколкото молове и витрини. Да виждаш със задоволство, че това, което си посял, е дало плод и от мрънкащи и уморени деца, които питат кога ще пристигнем, са се превърнали в хора с широко отворени очи, любопитни и искащи да пътуват. Е, понякога се случва да се дразним взаимно – те на моите предупреждения да не стоят на ръба на скалите, аз – на тяхното бавно събуждане сутрин. Това обаче е пренебрежимо малко на фона на щастието, което всеки с пораснали деца се научава да цени не по ден, а по час.

Второто е колко е хубаво на едно пътешествие да срещнеш приятел след много години. Не случайна, а уговорена среща, за която притесненията ти, че може да досадиш на този приятел, се изпаряват за минути, когато влезеш в топлия му и празнично украсен дом и видиш как се е приготвил да те посрещне, въпреки, че предната вечер самият той се е прибрал късно от свое си пътешествие, а на следващия ден е трябвало да работи, докато ти се шляеш по плажове и музеи. Няма по-вкусна вечеря и няма по-кратко време, когато за няколко часа трябва да се наваксат 15 години – какво се е случило, как са пораснали децата, променили ли сме се ние, къде са хората, които са ни свързвали, какво правят, колко беше хубаво тогава и колко хубаво е сега. В такива часове разликата между „сега“ и „тогава“ някак изчезва и годините всъщност въобще не са отминавали.

Между тези две най-важни неща има и други: 

Местата като Antelope canyon, на които не успяхме да идем поради липса на време или като Yosemite и Sequoia Park, където пътищата са затворени заради зимата. 

Книгите, които препрочетох заради местата, където са издадени („Вой“ на Гинсбърг в Сан Франциско) и заради местата, за които са написани („Улица „Консервна“ на Стайнбек в Монтерей). 

Препоръките на хора, които са били по тези места, като начин да осъзная и приема колко различни са хората и колко е нормално едно и също място като „Долината на смъртта“ на едни да въздейства, а за други да бъде просто пустиня. 

Стереотипите, заради които бих се отказала от някои места като Лас Вегас, защото определено са кич, а после съм доволна, че съм отишла. 

Слагането на етикети  („Лос Анджелис непременно разочарова“, „Сан Франциско е задължителна прелест“), които ме амбицират да правя свои открития и да пакетирам емоциите си по своя модел.  

Начинът, по който хора, които не са с мен, присъстваха чрез вещите, които са ми подарили (като едно шарено тефтерче от Перу, където си водех ей тия бележки) или с коледните честитки, които долитаха посред нощ с 10-часова разлика в месинджър или вайбър.  

Всяко от тези неща осмисли пътуването и го направи живо и мое. Използвам този не-пътепис да пожелая на всички ни следното:

Нека и в новата година да обичаме пътя и книгите, да приемаме различията между хората и факта, че и ние грешим, както и да ценим пропуснатите моменти, защото те продължават да бъдат мечти.

И най-важното, да не забравяме хората наблизо или надалеч, защото те са тези, които правят хилядите ни километри толкова хубави. 

P.S. Моля ви, кажете ми дали и вие виждате окото над планината на снимката?

Моята твоя история

Имам снимка – преди десет години на октомврийска тераса във висок ведомствен блок с изглед към Витоша моята новородена дъщеря, майка ми и аз сме допрели лица, огрени от слънце. Има една жена, която липсва на снимката – моята баба-майка на майка ми-прабаба на дъщеря ми. Тя ще се присъедини след няколко седмици, когато отидем при нея – бебето, нейната дъщеря-баба на бебето, и аз-нейната внучка. На снимката липсват и други жени, които вече ги няма под това слънце, и които по някакъв начин нашите лица отразяват. На снимките, направени няколко месеца по-късно, може да различите златните обечки, които дъщеря ми получи от своята баба, която е моята майка и която е получила треперушките заедно с името от своята баба и моя прабаба, която не помня. Това е моята история на момичешките ушета, които по ред получават своята златна брънка от верижката на жените в нашия род.

Имам усмивка, която съм скрила в устничките на моето момченце, а то е вече по-високо от мен и навярно вече по-умно и знае как да я пази. Аз му я поверих в първите ни общи минути, когато се гледахме пред родилната зала. Тогава разговорът ни с очи беше прекъснат от един непознат, който попита може ли да направи нещо за нас, а аз се разплаках. Като знак и обещание за щастие приех това, че в първия час от живота на моя син някой се откъсна от своята радост и мъка, и как и сега ми се иска да вярвам, че в онзи миг съм поверила и готовността да се трогвам от всяка проява на добрина и човечност. Петнадесет години по-късно истински моя история е, че си имам пазител на силата, който с моята усмивка ме пита може ли да отиде на кино.      

Имам картонена къщичка, която щях да направя, ако бях събирала бордните карти от всички пътувания над морета и океани. Къщичка с пъстри стени, които щяха да помнят дните, в които децата са ме посрещали със зажаднели прегръдки и нетърпеливи очета към куфара. От коминчето на тази къщичка щяха да излизат кръгчета дим от сложни думи, сажди от неприключили преговори, парченца потъмняла хартия от проекти на договори, прах от доклади. Перденцата й щяха да са колосани и прибрани с панделчици победи, а белезите по вратата й – запознанства и с важни, и с измислени хора. Това също е моя история – път, усещане за кръглостта на земята, нещо завършено и все предстоящо, успехи.

Имам стихове като сбъднати мигове. Имам мигове като ненаписани стихове. Имам парцаливи тефтерчета, по които драскам в трафика и сменям скоростите с химикалка в ръка. Имам празни и чисти тетрадчици, които обичам да разгръщам и проветрявам като дом, в който скоро ще дойдат най-любимите думи. Имам сънувани разкази и разказани сънища. Имам непубликувани думи - като много специални вина, които пазя само за много специални приятели. Имам изписани на ръка редове: ако ги събера, ще стигна ли  поне до луната, не зная. Имам моя история, която пиша и илюстрирам всеки ден, и която тайничко искам някой ден светът да разгледа.  

Имам сърце,  което вярва, че любовта не може да се разказва - не защото няма думи за нея, а защото всеки има свои си думи, които другите не могат да знаят. Любовта е писмо, предназначено единствено за адресата си. Любовта е стъпки в снега, които водят само този, който иска да те последва. Сърцето на жената знае, че трябва да пази тайната на щастието да е обичана. То е нежна кутия с много писма, започнали да идват още от детството, с помъдряващ почерк и с все повече цветя, изрисувани върху плика. Не очаквайте да ви разкажа тази история.

Това е историята на златните обеци и на усмивките по наследство, на незапазените бордни карти и на сънуваните стихове, на писмата и стъпките по снега.  

История от метафори, разказана между пържене на мекици, поливане на цветя и безкрайно дълго отлагано миене на прозорци. 

История на жена. Моя история. Твоя.