ДАЛИ? СЪС СИГУРНОСТ. В КАДАКЕС.

Преди да тръгна отново на път,

Искам да ви разкажа за едно пътешествие:

Не за неговото начало с широки и бавни реки; крепостни стени; сладки приказки с приятели на чаша вино и безкрайни лозя с розови храсти в началото на редовете - това е един друг и много дълъг разказ, за който ще си оставя повече време,

Искам да ви разкажа за неговия край, който прилича на далечния скалист нос, където свършва земята, а водата и небето са разделени с ясна черта;

Където морето е синьо като вратите и прозорците на къщите; лодките се любуват на пъстрите си отражения в гладкото на водата, а къщата на Дали е точно там, където трябва да бъде и е бяла и тайна.

Това не е пътепис, нито пък туристически гид или реклама – аз дори не успях да вляза в Къщата, заради дългия път през планините и защото прекарах твърде дълго в маслиновите гори над града, за да снимам невъзможното синьо на залива.

Затова пък успях да видя след залеза и лилавото на морето;

И ходих по каменните улици в звездната нощ, пълна с топлото ухание на жасмин, розмарин и смокини; 

 

И снимах изгрева на следващата сутрин от стъпалата на Къщата. 

А на същия нос, където земята свършва, си припомнях картините на Дали, в които вече съм виждала чудните силуети на тези скали, които приличат на устни, носорози и тигри.

Както вече казах – това не е пътепис. Не е и край на пътешествието.

Защото краят на пътешествията е илюзия, както е илюзия краят на земята.

Това е само опит да разкажа мечта. Бих я нарисувала, ако можех. Но рисуването се отдава само на малцина. И техните Къщи продължават да посрещат изгревите – бели и тайни.

НА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА – С ЛЮБОВ И ДО ПОИСКВАНЕ

 

От Малта с любов

От Малта с любов

От Бурано с любов

Снимките тук са особено скъпи – не само заради любимите пощенски кутии.

Те са от Доротея Георгиева - един страстен откривател на книги, неуморим пътешественик и повече от всичко – добър приятел, който никога не забравя, че нещо е важно и интересно за теб. 

Благодаря ти от сърце, Дороти – за пощенските кутии, които пристигат с надпис с усмивка!

Моля те, не спирай да пътешестваш (и да четеш!)

От Малта с любов

От Венеция с любов

От Венеция с любов

От Венеция с любов

От Прага с любов

От Сиена с любов

От Сан Джиминиано с любов

От Lucca с любов

От Венеция с любов

ДУМИ ОТ ПРЕЖДА - 2

ДУМИ ОТ ПРЕЖДА - 1

КНИГИТЕ – ЗАЩО ГИ ОБИЧАМ:

1. Защото са с мен от самото ми раждане - и за двете благодаря на моята майка;
2. Защото са били с мен и в хубаво, и в лошо, и в никакво време (както и в слънце, и в дъжд, и на плаж - и на много от тях им личи :-);
3. Защото са ми помагали да не бъда сама;
4. Защото са били една сериозна причина да искам да бъда сама;
5. Защото - независимо от възрастта - продължавам да вярвам, че всичко, което се случва в тях, е наистина;
6. Защото – независимо от възрастта – продължават да ме разсмиват с глас и да ме разплакват със сълзи;
7. Защото са ме срещнали с хора, които съм щастлива, че съм срещнала;
8. Защото вероятно са ми помогнали да не срещна хора, които изобщо не бих желала да срещна;
9. Защото мога да говоря за тях с часове;
10. Защото просто не мога без тях.
11. Обичам ги.

МАЙКИТЕ НА НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които ни питат ще останем ли за вечеря и без никакви притеснения слагат още един стол на масата. Те са тези, чиято лютеница познаваме толкова добре, колкото лютеницата, която се прави в нашата къща. Те са тези, които могат да убедят мама да ни пусне на някое парти или да останем да спим у тях през нощта. Те са тези, които ни търпят, когато не се сещаме да си тръгнем навреме за вкъщи. Те са тези, които първи звънят у дома, когато техните деца не се сещат да си тръгнат навреме за вкъщи. Те са тези, с които нашите майки седят на един чин по време на родителска среща. Те са тези, които измерват по нас неуспехите на децата си. И тези, които се радват на успехите ни заедно с успехите на децата си.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които питат децата си за нас колкото и години да минат. Те са тези, които ни разпознават на улицата, дори когато не са ни виждали цяла вечност. Те са тези, които пазят в тефтерчетата си старите ни телефонни номера, опитват се да си спомнят името на кученцето, което сме имали, и които все знаят нещичко за общите приятели, които сме изгубили някъде през годините. Те са тези, от които винаги можеш да очакваш да изровят някоя снимка, писмо или спомен, или поне всеотдайно да търсят. Те са тези, които повече от всички други след нашите майки могат да видят как нашите деца ни повтарят. И тези, в чиито очи никога не порастваме, както не порастваме в очите на нашите майки.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. И ако един ден майките на нашите приятели си отидат, светът ни става по-малък. Защото светът винаги става по-малък от раздяла с човек, заради когото сме пораснали. И сме станали хора.

„ПОНЯКОГА АНГЕЛИ”, ЕМИЛ ТОНЕВ

Дочетох я на Великден, а аз вярвам в неслучайността на срещите с книгите. Стана ми светло от нея – след всички 230 страници, които ме разсмиваха с глас, натъжаваха до сълзи, караха ме да си припомням случки с мои приятели, искаше ми да се обадя на всеки от тях и да му кажа по някакъв - поне толкова хубав като в тази книга - начин „Ти си ми приятел и аз те обичам”. И с тези, които не са с нас, да си поговоря.

Заради приятелите тази книга е много лична и в същото време не е. Моето поколение ще се почувства разказано и благодарно. И вероятно ще спре да се самосъжалява и нарича изгубено.  

А аз ще се погрижа приятелите ми, с които заедно вървяхме „По пътя”, да прочетат тази книга. „Може и да не сме ангели, но има мигове, в които доста заприличваме на такива..