Животът е прекрасен

Миналата година по същото време научих за традицията в едно познато английско семейство всяка Коледа да гледат It`s a Wonderful Life. Така, както ние у дома гледаме Love Actually всяка година и знаем репликите на актьорите наизуст. Гледаме го не заради сюжета или героите, а заради времето, прекарано заедно в нещо познато, което дава усещане, че всичко е наред и ще продължава да бъде. Това е моето определение за традиция, а каква ще е тя, си решава всяко семейство.

„Животът е прекрасен“ е американски филм от 1946 година и разказва за ангел-хранител, който е пратен на Земята, за да спаси човек, който иска да сложи край на живота си. Понеже никак не обичам някой да ми разказва филми, няма да пиша повече за сюжета. Само ще ви кажа да го потърсите, да го гледате и да не ви отказва това, че е на почти 80 години, че е черно-бял и че така набързо разказан звучи сладникаво или странно. И само ще ви издам, че най-добрият начин да убедите някого (включително себе си), че животът му е имал смисъл, е да му покажете какъв би бил светът, ако той не е съществувал и не е направил нещата, заради които светът се е променил.

Това е един друг начин да направиш традиционната равносметка. Да се огледаш. Да отговориш на съмненията си "Трябваше ли да го направя?", "Струваше ли си?", "Сгреших ли?", "Направих ли достатъчно?".

Както обича да казва един добър приятел, в историята няма „ако“. И все пак, не е лошо да си помисли човек колко хубави неща нямаше да се случат, ако не беше направил нещата, които направи от миналата Коледа досега. И въобще, през живота си.

Тази година ще гледам „Животът е прекрасен“ отново.

Защото животът е прекрасен – винаги! Това бяха и последните думи, които татко ми каза.

 

 

Не казвайте това изречение

При последното ми връщане в България ми направи впечатление колко често чувам изречението: „Тук останахме само …“.

Допълвано с различни епитети, свързани с липса на добро образование, амбиция, годност за справяне в живота и така нататък.

Казвано с горчивина, упрек, съжаление.

Изричано точно от хора, които нямат никакво основание за това.

Дадох си сметка колко често съм го чувала и преди. И много ме заболя,

·       защото не е вярно точно за хората, които го казват. Аз ги познавам. Те са добре образовани и възпитани. Правят смислени и добри неща. Образовали са и са възпитали децата си. Образоват и възпитават децата на другите. С радост откривам колко смислени и добри неща правят – в България! Създават, работят и се развиват в добри компании. Изработват красиви неща и не смогват да изпълняват поръчки от хора, които оценяват труда им. Пишат и превеждат от и на български от чужди езици. Създават музика и пътуват с нея по света, а после се връщат. Правят джаз празници за деца в различни кътчета на България и им откриват колко по-красив и чувствен свят съществува. Превръщат куфарите в книжарница, а съботното утро - във философска закуска. Борят се с чалгата и халтурата по единствения успешен начин – като посяват семенцата на стойностното изкуство и оставят човек да го отглежда в сърцето си сам. И още, и още! Мога да продължавам да изброявам, а не всички знаем за тях;

·       защото тези, за които е вярно, никога не се и сещат да си помислят колко са необразовани и невъзпитани и как не образоват и не възпитават добре децата си. Как подминават бурените и боклуците по пътя и в душата си и с лекота добавят още край тях. И още, и още. Дори не ми се пише за тях, всички ги знаем;

·       защото да не си останал „тук“, не означава непременно да си добре образован, възпитан и с добре отгледани ценности в сърцето и ума. Резултатите от всички избори напоследък доказват това.

·       защото в днешния свят с отворени граници понятията „заминал“ и „останал“ са не просто относителни, а направо остарели и то безнадеждно. Да заминеш, да останеш или да се върнеш са лични решения, които можеш да вземеш във всяка фаза на своя живот, стига да искаш. Впрочем, това е нещото, което „заминалите“ знаят много добре и дори не се и стараят да квалифицират посоката, в която пътуват. Обикновено всяка от тези посоки е „вкъщи“.

·       защото от противопоставянето на хората печелят тези, които изобщо не ги е грижа за хората.

Затова ви моля, хора, не казвайте това изречение „Тук останахме само …“. Не го заслужавате. 

А моето новогодишно решение е през 2024 по-често да показвам на другите смисленото, което откривам.

Където и да сте, продължавайте да правите Добро и да го споделяте!

П.П. Снимката не е пряко свързана с текста, а може би е. Направих я при последното си идване в България. Да, тя може да бъде такава - бяла и светла.

Интервю

Иска ми се да не се познавах,

за да мога да прочета приказките си

сякаш никога досега не съм знаела, че те съществуват;

за да мога да ги видя с очите на друг,

който никога не е спирал да чете приказки;

да ги почувствам със сърцето на този,

който не е прочел нито една

от момента, в който е излязъл

от своето детство;

да поискам да напиша на авторката писмо,

за да я попитам „Коя си ти, която пишеш така

сякаш все още харесваш „Грозното патенце“?;

да разбера дали е метафора на остаряването

превръщането на приказките в разкази

и дали падането в пръстта и поникването напролет

като див божур е прелюдия към следваща книга;

да си задам въпросите, които още никой не ми е задал;

да кажа, че любимата ми приказка е тази,

която още никой не е разпознал за любима.

 

Иска ми се да се познавах,

за да си купя книгата, да прочета какво съм написала

и да получа автограф от себе си за себе си.

И да разбера веднъж завинаги, че никога няма да мога

да върна тази птица обратно в клетката ѝ,

нито този дух в бутилката,

нито тази надежда обратно в сърцето,

ако поискам.

 

Направете го вместо мен.

Рецепта за чай

Равни части от последните бели рози и златните листа от дръвчето гинко билоба по пътя към гарата и към зимата.

Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици

Ако искате да знаете повече за книжката и имате 58 секунди свободни, чуйте това: https://youtu.be/VqHdPds4D2w

За децата, книгите и Магрит

Четвъртък привечер. Ранен ноемврийски мрак. Обичаен дъжд. Необичайно пълен влак, който отвежда пътниците след работния ден към зеления пояс на Брюксел. Сякаш цяло едно училище се е побрало и стеснило иначе просторните вагони. Врява до тавана. Деца на 8-9-10 години се въртят по седалките, закачат се, момчета дразнят момичета, момичета дразнят момчета. Видимо раздразнени възрастни. Един цял влак с раздразнени хора. Вече нямам търпение да стигна до моята гара и да изляза на въздух и дъжд. Момченцата на седалката до мен отново започват да се боричкат и тогава ги заговарям. Казвам им: „Нали виждате колко много хора има. И всички се връщат от работа. И са уморени…“ Кротват се за малко, кимат с глава, съгласяват се и едно от тях казва: „И ние сме уморени, госпожо…бяхме на музей“. Питам ги къде са били и изведнъж започват да разказват едно през друго как били в Брюксел целия ден, как посетили Магрит, колко много им харесал, взеха да си припомнят картините. „Много е фантастично, госпожо!“. Възрастните наоколо също се заслушват. Не разпознавам сред всички ни кои са учителите, но очевидно са си на мястото, щом децата не само са запомнили, но и искат да разкажат. Врявата пак е във вагона, но някакси малко по-различна, малко по а ла Магрит. Трябва вече да слизам, но когато се връщам вкъщи, си отварям албума с репродукции на Магрит и си мисля как ли той би нарисувал нашия влак в този четвъртък привечер в дъжда на ноември. На следващия ден пък е Денят на четенето и виждам стотици снимки на деца от цяла България, които четат книжки, и учители, които се гордеят с това. Вероятно изглежда, че тези неща не са свързани, а на мене все ми се струва, че са. То е нещо като да намериш ключа за полето (по името на една любима за мен картина на Магрит).

Rene Magritte, „La clef des champs“, 1936, Museo Nacional Thyssen-Bornemisza, Madrid

За "Рана" на Захари Карабашлиев

"Рана" на Захари Карабашлиев излезе в края на октомври и вече има доста професионални ревюта. Моят отзив е на редови и верен читател, който започна тази книга в самолета от София до Брюксел и я дочете в тихата неделна утрин.

Признавам си, че съм пристрастна: чета всичко, което пише Захари Карабашлиев, следя това, което говори в медиите и което споделя на стената си във Фейсбук. Споделям неговата позиция за войната, за псевдопатриотизма, за пандемията, за изборите, за книгите, които е важно да се четат, за раните, които е наложително да се лекуват. Оценявам това, че е сред малкото обществено разпознаваеми личности у нас, които във време на глухо интелектуално мълчание ясно казват какво мислят и на чия страна избират да застанат. Затова вероятно ми е трудно да отделя „Рана“ от всичко това и да я възприемам единствено като художествена литература, базирана на исторически източници. Да, може да се чете като военен роман за Първата световна, може да се ползва като отправна точка за попълване на празнини (какви празнини, цели пропасти!) в познанията ни за процесите на Балканите и националните ни рани в началото на ХХ век, да бъде признание към “незапомнените”(непознатите, би казала аз). Но важността ѝ, според мен, отива отвъд - към вечните морални сблъсъци на добро и зло, национално и общочовешко, съзидание и разруха. Всичко, което се случва днес, има своите причини в това, което не е излекувано някога. „Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава. Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”