Пожелание

да бъдат делниците ни

вълшебни:



Booklist 2015

За пореден път ще изпратя старата година така – със списъка на прочетените книги. Те, заедно с пътуванията,  са най-краткият като описание и най-дългият като съдържание разказ за това как съм се чувствала през 2015, какво съм търсила, какво съм намерила, какви хора съм срещала и как съм се разделяла с тях. Често самите заглавия не подсказват това, но за мен са повече от дневник и повече от спомен на хартия.

Препрочитаните детски книги в списъка сигурно ви изненадват, но това е моят начин да се справям. Когато тревогата влезе в града, затвори училищата, ограничи градския транспорт и ни накара да разберем, че светът е вече друг, аз оставих всички сложни и по-малко сложни книги и отворих „Пипи Дългото Чорапче” и веднага след това „Незнайко”. Вероятно човек никога не се разделя с детския си страх от тъмното и с единствения начин да се справя с него - като прегръща нещо скъпо за комфорт. 

В списъка ги няма недовършените книги, с които излизам от годината, които чета едновременно и чиито заглавия възприемам като знаци: A Tale for the Time Being на Ruth Ozeki, „Коломбър” на Дино Будзати и „Марсиански хроники” на Рей Бредбъри.

А списъкът за новата 2016 е толкова дълъг и към него се добавят все нови и нови предложения за срещи, които да очаквам с нетърпение. Ще бъде хубава и смислена година! Да бъде!

1. “Калуня-Каля”, Георги Божинов
2. Клара и сянката”, Хосе-Карлос Сомоса
3. “The Goldfinch”, Donna Tartt
4. “The Dinner”, Herman Koch 
5. “Гръцко кафе”, Катерина Хапсали 
6. “The Humans”, Matt Haig 
7. „Вила с басейн”, Херман Кох
8. „Лавина”, Блага Димитрова 
9. „Книжарничката на острова”, Габриел Зевин  
10. „Понякога ангели”, Емил Тонев  
11. “Книга на мълчанието”, Борис Христов 
12. “Night Train to Lisbon”, Pascal Mercier  
13. „Малка човешка мелодия”, Йордан Д. Радичков 
14. „Един след полунощ”, Керана Ангелова 
15. „Дневният живот на нощните пеперуди”, Деница Дилова 
16. “Дванайсет странстващи разказа”, Г. Г. Маркес 
17. “Майстора на куполи”, Елиф Шафак 
18. “Шлеп в пустинята”, Людмил Тодоров 
19. „Красивата Тоскана”, Франсис Мей 
20. „Кръв, кости и масло”, Габриел Хамилтън 
21.  “Стъкларят от Мурано”, Марина Фиорато 
22. „Вила „Тъга”, Патрик Модиано 
23. „Улица „Тъмните магазинчета”, Патрик Модиано 
24. „Април в Париж”, Урсула Ле Гуин 
25. „Усмивка почти”, Франсоа Саган 
26. „Песента на Соломон”, Тони Морисън 
27. „Докато дишам”, Георги Томов 
28. „Никой не се спасява сам”, Маргарет Мацантини 
29. „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало”, Ф.Г.Хагенбек 
30. „Седем добри години”, Етгар Керет 
31. „Големият портрет”, Дино Будзати 
32. „Ничия”, Христина Панджаридис 
33. „Разруха”, Владимир Зарев 
34. „Безпътният автобус”, Джон Стайнбек 
35. „Руският съсед”, Михаил Вешим 
36. „Когато бях морски капитан”, Михаил Вешим  
37. „Everything I ever Told You”, Celeste Ng 
38. “И крещя”, Елка Стоянова 
39. “Change of Heart”, Jodi Picoult  
40. „Някъде другаде”, Христина Панджаридис  
41. “Purity”, Jonathan Franzen   
42. “The Marriage Plot”, Jeffrey Eugenides 
43. „Пипи Дългото Чорапче”, Астрид Линдгрен 
44. „Незнайко в Града на цветята”, Николай Носов 
45. „Незнайко в Слънчевия град”, Николай Носов 
46. “Сияние за жена”, Ромен Гари  
47. „Разкази с неочакван край”, Роал Дал  
48. “Please Look after Mom”, Kyung-sook Shin

Booklist 2014: http://skabaktchieva.blogspot.be/2014/12/booklist-2014.html

ТИХА НОЩ, СВЯТА НОЩ

Днес, докато навивах лозовите сърмички, а на вратата се звънна и пристигна и последният от подаръците, който побързах да скрия, за да опаковам и пъхна под елхата, някак изведнъж проумях за какво служат традициите.

В моето очакване на празника аз се радвам и се връщам в детството си, когато мама и татко приготвяха храната, нареждаха красиво масата и криеха зад гърба си подаръците, а от спалнята долиташе това така обичано шумолене на хартия. В моето детство големите приготовления не бяха за Бъдни вечер, а за Нова година, и на вратата звънеше не Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Благодарна съм обаче на родителите си, които ми предадоха любовта си към празниците без да ги белязват с имена.

Моето щастие днес – повече от четири десетилетия по-късно - е да вървя по пътеката, по която семейството ми е хвърляло трохички с любов. Сега аз продължавам да правя същото за децата си, макар и порастнали – белязвам пътя, който те да разпознаят някой ден и по който да вървят, докато завиват сърмичките за децата си, поставят паричката в содената питка, подправят боба и звънят на вратата вместо Дядо Коледа. Може би тогава празникът ще има други имена и други символи, но ако си научен да очакваш светлина, ще искаш да я следваш неизменно.

Ето за това служат традициите, мисля си, докато броя постните ястия.

Ще наречем първото парче от питката за къщата, ще оставим трапезата нераздигната, ще разопаковаме подаръците, защото у дома обикновено Дядо Коледа минава рано.

И ще оставим празника да свети цяла нощ.

А тя е много тиха. И е свята.

ПРИЯТЕЛИ,

Сн. Катя Кабакчиева

които бяхте с мен през цялата първа година на моя блог – тази публикация е специално за вас.

Благодаря ви за това, че четяхте думите ми, че вярвахте в тях, че поискахте да долитат в пощенските ви кутии! Че ми споделяхте, че ви помагат или че са това, което сте усещали и вие. Еднакво ценя посещенията в блога ми и на тези от вас, с които ни свързва приятелство от деца; и на тези, с които се срещаме в делника; и на тези, които не познавам лично, но са ме открили чрез своите приятели. Неведоми и красиви са пътищата, по които хората намират хора - благодаря ви за това, че повярвахте в знаците и направихте срещите ни възможни!

Пожелавам ви светли, топли и чисти празници с хубави и обичани хора! Бъдете здрави, вярвайте в доброто и дарявайте добро – то винаги ще ви намери за отплата!

Ще се радвам да бъдем заедно и през Новата година, която ще бъде по-хубава, по-мъдра и щастлива!

Амин!

CHOCOLAT PARTOUT

През изминалата седмица ме усмихнаха много неща, но за едно от тях ми се прииска да ви кажа:

В автобуса в тъмната утрин едно момиченце в количка гризеше намазана филия. Майката недоволна му бършеше ръчичките и лицето, нареждайки: „Виж! Виж! Шоколад навсякъде! Chocolat partout!”

Момиченцето взе да пляска радостно и да пее: „Шоколад навсякъде! Шоколад навсякъде! Chocolat partout! Chocolat partout!”.

Тази песничка много ми хареса и по-късно през седмицата, когато нещо беше на ръба да ме ядоса, отчая или просто умори, си прошепвах наум „Шоколад навсякъде! Chocolat partout!” И, повярвайте, помага!

Това е, разбира се, заради лековитата сила на повторението и магията на думата "шоколад". Но и заради превръщането на мърморенето в песен. Опитайте и вие!

КОГАТО МОМЧЕНЦАТА СТАВАТ МЪЖЕ

Имало едно време едно момченце. То се родило в късна ноемврийска нощ с много сняг, втория за годината. Но като всеки ноемврийски сняг, и този бил за кратко, затова и на момченцето такъв му бил наречен да бъде гневът – кратък и бързо топящ се. Затова пък усмивката му била прекрасна и слънчева, като на лаленце, огряно от слънце.

Момченцето било орисано и на пътуване, макар че все се съпротивлявало на тая си орис. Нямало две години, когато предприело първия си път надалеч, после все така му вървяло – на кола, ферибот, самолет, яхта, моторна лодка, сърф, сноуборд…само космическата ракета оставала бъдеще. Пътувало от страна в страна, от море в море, от планина в планина, ама все нещо не му било толкова хубаво и продължавало да търси. Обичало книжки, после престанало да чете. Играело шах, после престанало да играе. Пишело приказки, после престанало да ги пише. Играело тенис, но не му се побеждавало. Карало скейтборд, но му го откраднали и то се отказало. Харесвало фентъзи, но не толкова много, че да го прави само. Рисувало чудесни графити, но после престанало, защото трябвало пак да пътува нанякъде, където нямало толкова свободни стени. Понякога се гневяло, после му минавало, а когато се усмихвало, слънцето огрявало всичко край него. Било разсеяно, толкова разсеяно, колкото само неговата майка можела да разбере, макар да се караJ

На 16-я си рожден ден още не знаело какъв иска да стане. Засега се молело само за електрическа китара, защото кухата вече не му била достатъчна. Искало да свири като Джими Хендрикс. Правело разни експерименти да снима сърца от светлина, направени с джобно фенерче. Обичало снимки на Земята от космоса. Имало си и друго важно нещо, но понеже не давало да се говори за него така на всички, то останало ненаписано тук.

...И на 18 още не знаело какъв иска да стане. Но пък вече обичало винилови плочи и очаквало да получи за подарък грамофон. А майка му пък му предричала бъдещето на добър човек.

...На 20 пак не знаело какъв точно иска да стане, но вече разнасяло едни дебели книги между Брюксел и Маастрихт, сглобявало хубави пъзели от музика, заобичало джаза, увлякло се по красотата в кухнята, а усмивката му оставала и оставала същата детска усмивка. На рождения му ден - насред тревожното и несигурно време - майка му го зарекла да бъде винаги от страната на Доброто и била сигурна, че то знае какво е Добро.

Ами, това е.

Майките могат да пишат само началото на приказките. Децата после продължават сами. Какви ще са приказките им, зависи от това какви сърца са им дали и дали са се научили да ги слушат и пазят.  

Пиши си приказката, мое вече голямо момче, пиши…

През 1987 - десет години преди за първи път да отида в Париж - написах това:

Здравей!

Пиша ти от Париж – Градът, в който никога няма да ида.

Сега е много рано сутринта. Някакъв будилник в мен звъни редовно още в шест, като че ли знае, че не бива да пропускам нито миг от престоя си тук. Не мога да се разхождам из стаята, защото подът скърца под босите ми пети и техният ранобуден припев ще събуди наемателите отдолу. Лежа на леглото си по корем със свити в коленете крака, подпряла съм брадичка на дървения перваз и с пръсти тактувам писмото, което ти пиша. Знаеш ли колко съм нависоко сега! Пред мен са само покриви, блестящи и застъпващи се един до друг като люспи и градът лежи като грамадно мързеливо влечуго. Аз съм само една от неугледните птички, които кацат за няколко минути на бронираното му тяло.

Мансардата ми е извънземно, на челото на което като пипалца стърчат антени и антенки. На прозореца е кацнала саксийка като детска шепичка, в чиито гънки се гуши хилаво здравче. Даже в момента, в който ти пиша, ми минава през ум, че съм забравила да поставя чинийка отдолу и водата се стича по прояденото от червеи дърво.

Ако се почувствам самотна, се навеждам напред, за да видя рошавата глава на момчето в съседната стаичка. Пише. Непрекъснато пише, представяш ли си! С някакъв много странни бонбонено розови листчета. Усеща ме още по самото навеждане и моментално вдига глава: „Ву?”. Изненадата в гласа му винаги има формата на цвете, което мило и несръчно ти подават на улицата. Засмивам се на хрумването, че ако протегнем ръце, бихме могли да се хванем и така, прилепени до стената, да разговаряме поне до обяд. Обикновено обаче си казваме някое и друго изречение и думите ми идват много трудно, чудя се как да ги извикам в паметта си. Точно тия думи с мириса на пълното с надежда септемврийско утро – думите, които трябва да кажа на едно белоризо момче, което ми се усмихва от прозореца и с което, ако протегнем ръце…

Горе, над самия град, някаква близост все пак ти е необходима – независимо каква, дали усмивка или прехвърляне на книжни лястовици. Долу, когато усетиш допира на твърдата настилка, можеш да си сам. Улиците тук са бъбрици и не ти оставят време да тъгуваш. Те са като дълги ръце, които ласкаво те превеждат през морето от хора; които кривват в различни посоки, сякаш се навеждат над теб, за да ти разкажат нещо пикантно и тайнствено.

Улиците тук са чаровни досадници. Вмъкват те в един лабиринт от магазини,  магазинчета, надвесени прозорчета, прозяващи се безистени, мириси и цветове, многоезичие.

Улиците тук са сладкодумници – думата не можеш да вземеш от тях. Гласовете им са гъвкави, с изящни гърбове. Започват меко-меко да се спускат, после се изкачват и тъкмо когато си се заслушал в тях и си повярвал, те повличат надолу, блъсват те в разни усмихнати-неусмихнати хора. Понякога изскачат пред някоя огледална верига, за да ти покажат кой си и какъв си. Нали ме знаеш колко съм суетна – мина ми през ум мисълта, че си е струвало да дойда тук, за да се видя – АЗ НА ФОНА НА ПАРИЖ! Затварям очи и когато ги отворя, пак се виждам: АЗ НА ФОНА НА ПАРИЖ! В целия си ръст, самите ми очи, самите устни, самата аз – доволна-недоволна! А зад мен Градът – виенско колело, което се върти и сменя цветовете, скоростта и хората, които вози.

Много бързо се живее тук. Даже сега, макар че лежа в леглото, се задъхвам при мисълта за този бяг. Не си ли забелязал, че ние живеем със скоростта на нещата около нас. Тръгни по някой листопаден булевард и мисълта ти ще стане мъдра, ласкава и спокойна. А тук си капчица вода в бързей. Една пъстродреха, пъхнала ръце в джобове капка, която няма време да избира собствена посока.

Вчера тръгнах по крайбрежната и Сена като музика прехвърли ритъма си в мен. Аз, една-единствена и тъмна, повлякох бавно своите води, помилвах с опакото на дланта бузите на бреговете, изтекох през пръстите на моста Мирабо и продължих замислена и странна. Вървях край Сена. Трупах в гънките на пръстите си прах от стоката на сухите и живописни букинисти. Фотографирах в зеницата си целувката на едно чернооко момиче с едно чернооко момче. Пръстите ми танцуваха тарантела по парапетите на Пон` Ньоф. И докато правех всичко това, получих най-налудното усещане – ЧЕ НЯКОЙ СВИРИ НА ТРОМПЕТ!

Париж е джаз, под синкопите на който можеш да пишеш измислици, седнал на бордюр; да се влюбваш в разни дяволски момчета; да рисуваш.

Париж е джаз, в който всяка следваща фраза е непредвидима.

Париж е джаз, който в крайна сметка ме разплаква.

Пак ти казвам – НЯКОЙ СВИРИ НА ТРОМПЕТ! – много странно възприятие за една най-обикновена разходка край една най-необикновена река.

Париж е джаз, от който ми се иска да живея.

Като чета всичко, написано дотук, виждам, че нищо не съм ти разказала. Това не е Париж, това съм Аз в Париж.

Може би трябваше да опиша всички забележителности, всички червени кръгчета, отбелязани върху пътеводните карти. Само, че е глупаво, защото аз не съм туристическа диплянка, която можеш да купиш от будката като цветна кошница на отсрещния ъгъл. Тихите утрини, пъстрите следобеди, дългото безпаметно скитане, миризмата и духът на този град не са отбелязани на нито една карта, в нито един рекламен проспект.

И оная тишина в „Нотр Дам”, която още на входа ми забрани да бъда езичница. Знаеш ли колко е странно – сякаш те похлупват с огромен стъклен капак: усещаш, че накъдето да тръгнеш, ще се блъснеш в упорита стена. И органа…още усещам допира на бавните му пръсти, които ровят в мен, за да стигнат сърцето. Спомняш ли си Юго: „Има мигове, когато в каквото и положение да е тялото, душата ти стои на колене.” Аз съм прашинка в този прорязан от светлина въздух. Аз съм нищо и никоя. Затова, докато пълзя като пчела по хладното стъкло на тишината, започвам да вярвам.

Вратата на съседната стаичка траква. Къде ли прекарва деня си тоя чудак? Аз съм си го измислила някакъв и ще се окаже жалко, ако истината не е толкова красива. И аз след малко трябва да излизам, защото улиците долу ме очакват – чувам ги как нещо нетърпеливо гълчат.

Ще привършвам. Очаквай следващите ми писма, защото трябва много да разказвам. Макар, че това съвсем не е Париж, това е нещо като Аз в Париж.

                                                                  Целувки: СУ  

П.П. Сетих се нещо! Онази песен, нали знаеш коя, никога вече не слушай онази песен! Защото ние ще отидем в Париж! Тази радост от живота, с която градът съществува, е закодирана и в нашата кръв.

Ще се врастнем трайно в плътта му, ще станем звук в много езичната гълчава. Нищо, че сега в тълпата аз съм никоя. Че съм Су – едно су, с което нищо не можеш да купиш, но което блести между вечните неми павета и което някой прибира в джоба за късмет.

Не е възможно да сме ненужни! Докато сме млади и безпарични, трябва да живеем в Париж! Защото сме много млади и безпарични, за да живеем където и да е другаде, освен в Париж!

 30 септември 1987 

Париж – Градът, в който някога трябва да ида