О!БУКВИТЕ и ОБУВКИТЕ

След близо половинвековна взаимна любов с буквите, продължавам  да се удивявам на какво са способни. В българската азбука има 30 букви, а в българския език - повече от 120 000 думи. И нови думи продължават да се раждат. Раждат се и нови книги с истории, стари като света, а сякаш за пръв път разказани. А броят на буквите си остава един и същ. Какви безкрайни комбинации могат да правят те! Какви чудни вселени да раждат! Каква приказна математика е 30 да раждат безброя!

Бях на четири-пет и знаех наизуст приказките, които ми четяха. Никога не ми омръзваше да ги чувам отново. Слушах и гледах в книжките черните знаци. Научих се да чета сама, когато започнах да свързвам графичните изображения на думите с това, което звучеше в главата ми. Така е направено, че буквите да идват по-късно в живота ни, когато имаме вече езика, който да облечем.

Както първите истински стабилни обувки ти обуват, когато проходиш. Можеш и бос да откриваш белия свят, но за път не е много удобно. А и няма да стигнеш далеч.

Вгледайте се в двете думи. И после кажете, че буквите не правят магия!

Де е България

Преди няколко дни, когато дъждът спря и излязох в градината, видях колко е пораснал здравецът и вече е започнал да цъфти. Двете туфи в предното и задното дворче на къщата в Брюксел са избуяли само от едно мъничко коренче, донесено през някое от летата в България. От такова малко коренче се беше получила полянка и пред къщата, в която живеехме преди време в друг зелен квартал на Брюксел.

В това време роднините на същия този здравец продължават да се разпростират в двора ни в София, да преживяват лютата зима в планината, да се събуждат напролет, да цъфтят без никой да ги наблюдава, да ги полива, да се грижи за тях.

Здравец е. Просто го има. Отговаря си на името. Пътува по света. Някой го харесва и си взема по малко, за да го засади в някоя далечна градина. Живее на сянка и не се оплаква от нищо. Или на някоя слънчева тераса, където други по-топлолюбиви растения умират от жега.

Исках да напиша още нещо и да обясня метафората на здравеца. Отказах се, защото то е ясно без думи.

А финалът дойде съвсем спонтанно тази вечер, когато дъщеря ми през смях каза: „Мамо, а пък днес по география А. вместо „България“ написа моето име.“

А. е нейна приятелка, идва от една северна европейска страна и знае къде е България.

Под друго име здравецът вероятно вирее и там.  

Едно желание повече

Връщам се от обедна почивка и намирам върху клавиатурата на компютъра мартеничка. Решавам, че някой от българите в генералната ни дирекция е идвал, докато ме е нямало, и е оставил това закъсняло подаръче. В служебната ми поща обаче ме чака писмо от едно италианско момиче в отдела: "Светла, изгубих гривничката, която ми подари на 1 март, преди да мога да видя цъфнало дръвче и да си пожелая нещо. Затова днес отидох до българския магазин и си купих нова. Купих една и за теб, защото реших, че ще се зарадваш да имаш право на още едно желание. Когато се върнах в офиса, намерих изгубената си мартеничка, подарена от теб."

Интересно нещо е животът, нали? Аз пък точно тази сутрин след душа забравих да си сложа мартеничката и даже мислех да се връщам, но се отказах, за да не изпусна влака.

Ето така с италианката си имаме мартенички и днес: тя две, аз – още една.

И не знам дали е случайност или Вселената наистина бди над нас, както казва Стефания, но винаги е хубаво да имаш право на още едно желание.

Очаква ни пролет.

Да бъде

Днес е 1 март.

Сякаш чувам гласа на моята любима баба, която винаги на този ден казваше едно стихче:

"Тази пъстра мартеничка

баба ми я върза,

за да съм като лястовичка

пъргава и бърза."

Никога не станах пъргава и бърза. Но животът ми тече пъргаво и бързо и това ми носи огромно удовлетворение и вдъхновение.

Това, което казваме, има силата да се сбъдва. Не само на този ден.

Честита Баба Марта!

За „Хавра“ и свободата да я харесваме

Чаках книгата с нетърпение от първите дни на излизането й, но когато я получих, сякаш ме беше страх да я зачета. Бях си решила, че ако не ми хареса, просто няма да пиша нищо за нея, все едно не съм я прочела и така няма да засегна нито автора, когото искрено уважавам, нито приятелката, която ми беше донесла до Брюксел своето собствено копие, получено като подарък. При това книгата е 700 страници, а всеки който пътува с малко багаж, знае какъв невероятен жест е това. Междувременно я прочетоха други приятели и техните отзиви бяха повече от хубави. Както и други, които имаха забележки и неоправдани очаквания. 

Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала. Много! 

Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории – на Макгахан и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно.“ Помните ли от коя от двете истории са извадени тези цитати? Въпросът е реторичен. 

Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите – от коя от двете истории е този цитат: „Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.“? 

За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки неща („…главичката на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…“). Харесва ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това, което вече знаем от „18% сиво“.

Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина – писана е от щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо търпение към безусловното добро. 

Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик, нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което някога един приятел – литературен критик определи като „сантиментален читател“. За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх, повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешката топлина, която вече толкова рядко лъха от съвременните романи“ (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends”. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние, читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че работното име на книгата е било „Свобода“.

Аз благодаря за „Хавра“, Захари Карабашлиев! И браво!  

За книгите и йогата

Веднъж в часа по йога, след не много лесна асана, едно от момичетата в залата спонтанно и без да чака указания, премина в друга - точно обратната на предишната. Учителят веднага реагира: „Ето, това е! Когато сами знаете как да освободите тялото и да създадете обратното напрежение, сте готови!“.

Сетих се за това, когато си прегледах пак списъка с прочетените през 2017 година книги. Привидно в него няма логика, но знам за себе си, че книгите не са ме намирали случайно в този си ред. Това обяснява прехода от Уелбек към Мюсо и от Аджан Брам към Светлана Алексиевич. Душата – точно като тялото! - има своите механизми за защита и може инстинктивно да преминава от трудно към лесно и да адаптира зрението си от светло към тъмно. Понякога се връща към нещо вече четено, но позабравено, събирайки сили, за да продължи.

Доволна съм, че съм започнала и завършила годината със силни книги. И не съжалявам за тези, които бързо ще забравя. За натрупаните до леглото ми, които чакат ред, ще пиша догодина.

Дано 2018 да бъде пълна с книги, които да поддържат душата ми здрава, гъвкава и бодра - знам, че тя сама ще си ги избере. 

1. "The Secret History", Donna Tartt

2. “The Circle”, Davе Eggers

3. „Кладенецът“, Веселина Седларска

4. "Дух над мен – писмата на Яна Язова до Александър Балабанов", съст. Цвета Трифонова

5. „Камбаната“, Недялко Славов

6. „Моши, моши, Япония“, Юлиана Антонова

7. „Първите седем“, Боян Петров

8. “The Strawberry Girl”, Lisa Stromme

9. "Същото море", Амос Оз

10. “Flowers for Algernon", Daniel Keyes

11. "Les cosmonautes ne font que passer", Elitza Gueorguieva

12. "Стопанката на Господ", Розмари Де Мео

13. "Les Transsibériennes", Jacques Lanzmann

14. "The Days of Abandonment", Elena Ferrante

15. "Ines of My Soul", Isabel Allende

16. "Plateforme", Michel Houellebecq

17. "L`instant présent", Guillaume Musso   

18. "Безкраен празник", Ърнест Хемингуей

19. "Затворисърце", Константин Трендафилов

20. "The Sun Is Also A Star", Nicola Yoon

21. "Everything, Everything", Nicola Yoon

22. "На плажа Чезъл", Йън Макюън

23. "Малко след залеза", Стивън Кинг

24. "Gwendy`s Button Box", Stephen King

25. “Beartown”, Frederic Backman

26. “Кривата на щастието “, Иво Иванов

27. „Sweet tooth“, Ian McEwan

28. “Аварията “, Тихомир Димитров

29. „Подчинение“, Мишел Уелбек

30. „Котешка люлка“, Кьрт Вонегьт

31. „Естествен роман“, Георги Господинов

32. „Книга за здравето“, Петър Дънов

33. "Отново и отново", Клифърд Саймък

34. „Трите дъщери на Ева“, Елиф Шафак

35. "Лиценз за щастие", Аджан Брам

36. "За писането", Стивън Кинг

37. „Doctor Sleep”, Stephen King

38. „Щъркелите и планината“, Мирослав Пенков

39. "Земя на сенки", Елизабет Костова

40. "Little Fires Everywhere", Celeste Ng

41. "Магистрала на вечността", Клифърд Саймък

42. "България за начинаещи", Веселина Седларска

43. "Хвърчило на надеждата", Константин Петров

44. "Чудовища и будители", Светослав Иванов

45. „Отвори сърцето си“, Аджан Брам

46. „Време секънд хенд“, Светлана Алексиевич

По пътя

В дните между Коледа и Нова Година, когато все се объркваш коя дата е днес и дали е вторник или сряда, е прието да се прави равносметка. Някои си броят парите, други – имотите, а аз и тези като мен правим списък на пътуванията и прочетените книги. За книгите специално ще напиша по-нататък. За пътешествията времето е ДНЕС!

2017-та беше толкова добра за път! Започна с коледен полет към топъл Тайланд с кратка студена спирка в Украйна, последван от дълги дни, споделени с големи деца сред златни храмове, слънце и море, слончета, маймунки и водопади в джунгли с орхидеи. 

Напролет годината продължи с приятели на запад към Андите с кондори, лами и алпаки, градове на инки, дишащи вулкани, високо езеро с острови от слама и разноцветни шапки, един тих океан и огнено писко. 2017-та стигна дори Амазонка – реката, дълга като живот, безбрежна като обич и упорита като обещание да се завърнеш. 

В ранното лято годината ми малко тъжно пи бира, загледана в златните покриви на Прага и сезоните на Муха, за да се върне пак след месец край Вълтава, да хапва вкусно и да се шляе дълго, преди да се отбие за миг до цветното площадче в Братислава. През юли кацна с нелеп черен чадър в Малта, спа нетърпеливо, за да види сградите на изгрев слънце и набра синева за някога, когато ще е тъмно. 

През август пътува сред слънчогледите на България и маслиновите горички на Гърция; през октомври – под пъстрокорите чинари на Париж и по приказните улички в Холандия; през ноември - в каменните градчета на Англия; през декември пи греяно вино в Германия и отнесе подаръци на слънчевата зима в Рим, където приятелствата са толкова топли, а Коледата - толкова вкусна. 

Аз съм от тези, които повече обичат да тръгват. За разлика от много хора, не ми идва отвътре да възкликвам при завръщане „Home, sweet home“. Не обичам студа на къщата, която не е била отоплявана дълго време; не чакам с нетърпение първата среща с клюмналите цветя. Трябват ми дни, за да се стопля, да си настроя часовника, да се върна от местата, където съм била.   

Аз и хората като мен знаят, че топлите спомени за студени дни са същото като белите пари за черни дни. Спестяваме мигове за вечерите пред камината с червено вино, когато уютът на дома се е върнал. Тогава вадим картите, отваряме сайтовете за продажба на самолетни билети и започваме да превръщаме мечтите си в планове. 

Защото всичко е път, дори и домът ни. Нека и Новата 2018-та бъде добра!

П.П. На картата на света по-долу се опитах да очертая маршрутите си от 2017. Идеята заимствах от "Физика на тъгата" на Георги Господинов. Вместо името на човека, от когото героят се опитва да избяга, моят силует в синьо прилича на планина или на потоци, които се спускат от върха, за да стигнат морето. Географията е лична наука, която учим, пътувайки.