ЮНИ

Нещата имат и смешна страна,
сега обаче са в новолуние.

Никна като трева в древна стена
някъде там в средата на юни. 

Наивно протягам зелени уши,
чакам да чуя конски копита -

косите лениво степта си суши;
пчелите си кърпят старите пити;

няма битки и загуби няма;
точат войниците вместо саби езици;

за по-сигурно хвърлят във ямата
и брашното евтино, и скъпите трици.

А аз какво съм - трева в новолуние.
Утре тънкият сърп ще ме жъне.

От юни замаян, все някой от хуните
в смешната страна ще се спъне.

https://liternet.bg/publish7/skabakchieva/iuni.htm  

Непоисканото добро

Заинтригува ме една история във Фейсбук за млад мъж и приятелката му, които във влака платили билета на възрастна жена, за да не бъде принудена да слезе на следващата гара. 16 лева. На благодарностите приятелката отговорила „О, никакъв проблем...“

Тази история ми върна един спомен от началото на 90-те, когато пътувах с автобус от София до Франкфурт. Пътят беше дълъг - за две денонощия неизбежно ставаш близък с другите пътници, научаваш историите им, кой за къде пътува, кой ще го чака, споделяш и ти. Всичко се движеше горе-долу според плана до момента, в който на една от границите, които прекосявахме, автобусът беше задържан за 8 (осем) часа. Причината беше износена и нечетлива тахо-шайба, от която не си личи шофьорите да са почивали задължителните часове.

Досадата от чакането беше най-малката грижа – все още нямаше мобилни телефони, не можеш да се обадиш на тези, които те чакат, нямаш идея дали те знаят за това закъснение. Едно момиче, което се казваше Миглена и пътуваше за Мюнстер, се притесни, че ако никой не я чака, може да не й стигнат парите, за да вземе такси до дома на приятелите, на които щеше да гостува. След дълго чакане все пак продължихме. Според плана при влизане в Германия пътникопотокът трябваше да се раздели и един микробус да се отклони за Мюнстер, а останалите да продължим за Франкфурт. Миглена се притесни още повече, защото вече беше ясно, че ще пристигне много след полунощ. Тогава съвсем спонтанно извадих 20 марки и й ги дадох. Тя се смути, но ги взе, поиска ми адреса и телефона и многократно ми обеща, че ще ми ги върне веднага щом се прибере в България. Честно казано, никак не ги мислех тези 20 марки. Имах ги, дадох ги и ги забравих. Ако на мен ми трябваха, а ги нямах, сигурно щеше да има някой в автобуса, който да ми ги даде. Не съм си мислила дали това е нещо добро. Или неразумно. Бях на двайсет и няколко години. Беше ми важно пътуване. Чакаха ме толкова хубави неща, че последното, за което можех да се притесня, беше дали Миглена ще ми върне парите. Едва ли животът някога щеше да ни срещне отново. А и никой никога не е забогатял, нито пък е обеднял с 20 германски марки.

Около месец след моето завръщане телефонът (разбира се, стационарният) звънна, беше Миглена. Прибрала се от Германия предишната нощ и се обаждала да ми благодари отново и да ми каже, че току-що е изпратила 20 германски марки в плик. По пощата. Може и да е невероятно, но парите пристигнаха. Тогава си помислих, че макар и неразумно, това е Добро.

Животът наистина никога повече не ни срещна. Сетих се за Миглена за първи път, когато прочетох за момчето и момичето във влака. И едва сега – повече от 25 години по-късно - разбрах нещо толкова просто:

Дали е Добро оценява този, който получава. За този, който дава, това е Нормално.

Или поне така трябва да бъде.

О!БУКВИТЕ и ОБУВКИТЕ

След близо половинвековна взаимна любов с буквите, продължавам  да се удивявам на какво са способни. В българската азбука има 30 букви, а в българския език - повече от 120 000 думи. И нови думи продължават да се раждат. Раждат се и нови книги с истории, стари като света, а сякаш за пръв път разказани. А броят на буквите си остава един и същ. Какви безкрайни комбинации могат да правят те! Какви чудни вселени да раждат! Каква приказна математика е 30 да раждат безброя!

Бях на четири-пет и знаех наизуст приказките, които ми четяха. Никога не ми омръзваше да ги чувам отново. Слушах и гледах в книжките черните знаци. Научих се да чета сама, когато започнах да свързвам графичните изображения на думите с това, което звучеше в главата ми. Така е направено, че буквите да идват по-късно в живота ни, когато имаме вече езика, който да облечем.

Както първите истински стабилни обувки ти обуват, когато проходиш. Можеш и бос да откриваш белия свят, но за път не е много удобно. А и няма да стигнеш далеч.

Вгледайте се в двете думи. И после кажете, че буквите не правят магия!

Де е България

Преди няколко дни, когато дъждът спря и излязох в градината, видях колко е пораснал здравецът и вече е започнал да цъфти. Двете туфи в предното и задното дворче на къщата в Брюксел са избуяли само от едно мъничко коренче, донесено през някое от летата в България. От такова малко коренче се беше получила полянка и пред къщата, в която живеехме преди време в друг зелен квартал на Брюксел.

В това време роднините на същия този здравец продължават да се разпростират в двора ни в София, да преживяват лютата зима в планината, да се събуждат напролет, да цъфтят без никой да ги наблюдава, да ги полива, да се грижи за тях.

Здравец е. Просто го има. Отговаря си на името. Пътува по света. Някой го харесва и си взема по малко, за да го засади в някоя далечна градина. Живее на сянка и не се оплаква от нищо. Или на някоя слънчева тераса, където други по-топлолюбиви растения умират от жега.

Исках да напиша още нещо и да обясня метафората на здравеца. Отказах се, защото то е ясно без думи.

А финалът дойде съвсем спонтанно тази вечер, когато дъщеря ми през смях каза: „Мамо, а пък днес по география А. вместо „България“ написа моето име.“

А. е нейна приятелка, идва от една северна европейска страна и знае къде е България.

Под друго име здравецът вероятно вирее и там.  

Едно желание повече

Връщам се от обедна почивка и намирам върху клавиатурата на компютъра мартеничка. Решавам, че някой от българите в генералната ни дирекция е идвал, докато ме е нямало, и е оставил това закъсняло подаръче. В служебната ми поща обаче ме чака писмо от едно италианско момиче в отдела: "Светла, изгубих гривничката, която ми подари на 1 март, преди да мога да видя цъфнало дръвче и да си пожелая нещо. Затова днес отидох до българския магазин и си купих нова. Купих една и за теб, защото реших, че ще се зарадваш да имаш право на още едно желание. Когато се върнах в офиса, намерих изгубената си мартеничка, подарена от теб."

Интересно нещо е животът, нали? Аз пък точно тази сутрин след душа забравих да си сложа мартеничката и даже мислех да се връщам, но се отказах, за да не изпусна влака.

Ето така с италианката си имаме мартенички и днес: тя две, аз – още една.

И не знам дали е случайност или Вселената наистина бди над нас, както казва Стефания, но винаги е хубаво да имаш право на още едно желание.

Очаква ни пролет.

Да бъде

Днес е 1 март.

Сякаш чувам гласа на моята любима баба, която винаги на този ден казваше едно стихче:

"Тази пъстра мартеничка

баба ми я върза,

за да съм като лястовичка

пъргава и бърза."

Никога не станах пъргава и бърза. Но животът ми тече пъргаво и бързо и това ми носи огромно удовлетворение и вдъхновение.

Това, което казваме, има силата да се сбъдва. Не само на този ден.

Честита Баба Марта!

За „Хавра“ и свободата да я харесваме

Чаках книгата с нетърпение от първите дни на излизането й, но когато я получих, сякаш ме беше страх да я зачета. Бях си решила, че ако не ми хареса, просто няма да пиша нищо за нея, все едно не съм я прочела и така няма да засегна нито автора, когото искрено уважавам, нито приятелката, която ми беше донесла до Брюксел своето собствено копие, получено като подарък. При това книгата е 700 страници, а всеки който пътува с малко багаж, знае какъв невероятен жест е това. Междувременно я прочетоха други приятели и техните отзиви бяха повече от хубави. Както и други, които имаха забележки и неоправдани очаквания. 

Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала. Много! 

Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории – на Макгахан и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно.“ Помните ли от коя от двете истории са извадени тези цитати? Въпросът е реторичен. 

Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите – от коя от двете истории е този цитат: „Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.“? 

За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки неща („…главичката на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…“). Харесва ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това, което вече знаем от „18% сиво“.

Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина – писана е от щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо търпение към безусловното добро. 

Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик, нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което някога един приятел – литературен критик определи като „сантиментален читател“. За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх, повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешката топлина, която вече толкова рядко лъха от съвременните романи“ (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends”. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние, читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че работното име на книгата е било „Свобода“.

Аз благодаря за „Хавра“, Захари Карабашлиев! И браво!