„Уки уки, Япония“

Тъкмо дочетох втората книга на Юлияна Антонова – Мурата и бързам да напиша за нея – докато е още светла радостта, а и защото довечера книгата вече няма да бъде при мен.

Искам да ви я разкажа като две неща: като Човек и като Книга.

Човекът „Уки уки, Япония“ е от тези, които обичат да вървят по слънчевата страна на улицата. От тези, които ти разказват за доброто, което са видели у хората. Не защото са наивни и не знаят, че има зло, а защото са разбрали, че на злото нито трибуна, нито сърце трябва да се отдава. Познавам и други, които са живели в Япония и които надълго и нашироко могат да разказват колко не-чак-толкова-добри неща са видели. Не вярвам, че е въпрос на личен избор как ще виждаш нещата, хората просто виждат така, както умеят. Наскоро друга приятелка по друг повод ми каза поговорката „Добри очи добро виждат.“ И мисля, че това е тайната да казваш на нещата „уки уки“.

Човекът „Уки уки, Япония“ ме запозна със своите приятели, които вече възприемам като мои. Успя да ме усмихне и успя да ме разплаче. Накара ме като една от героините Бриджит да търся самолетни билети Брюксел – Токио, но и необяснимо направи да ми домъчнее за дома, което, да си призная, рядко ми се случва. А всъщност е напълно обяснимо: Носталгията е по хората и нещата, които обичаме, а не по страни, които се намират на континенти върху планета.

А книгата? Книгата „Уки уки, Япония“ е красива, приятна на пипане, чиста, много бяла с червени акценти. Заради фотографиите е като личен албум. Страниците са твърди – не е за прелистване, а за бавно отгръщане. Малко трудно стои отворена, има нужда от човешки ръце, които сякаш са отвикнали от това усилие покрай електронните четци. Книгата „Уки уки, Япония“ е направена така, че да бъдеш с нея, когато я четеш – дори физически.

А защо няма да бъде с мен довечера? Защото ще я подаря. Още като я поръчах на приятелка, която ми я купи и донесе от България, бях решила, че ще я прочета и ще я подаря на друга приятелка, с която четохме и „Моши, моши“. А за себе си ще си я купя пак през лятото. За моя изненада днес попаднах на разказа за юзу и традицията първите плодове, които дава дървото, да се споделят с приятели, а да не остават за собственика.

Не вярвам в случайността. В доброто вярвам. Ако правилно съм разбрала от Човека и от Книгата, това е уки уки.

Booklist 2018

По традиция в началото на всяка година с приятели си обменяме списъците с прочетените книги през изминалата година. Приятно е да откриваме съвпаденията, набелязваме си заглавия, които трябва да прочетем, говорим си за книгите. 

Тази година моят списък не е особено дълъг. Може би заради различния начин, по който подходих и книгите, които препрочетох, заради това, че са свързани с местата, по които пътувах. Така се върнах към „История за любов и мрак“ на Амос Оз, когато бях в Израел; дочетох „4321“ на Пол Остър на път, по време и на връщане от Ню Йорк; оставих настрана Мураками, докато препрочитах Стайнбек и Гинсбърг в Калифорния. През лятната ваканция пък извадих отново трилогията „Ейглетиерови“ на Анри Троайа и сякаш спрях времето, за да се върна в гимназията. Препрочетох и „Малкия принц“ на Екзюпери и „Дванайсет странстващи разказа“ на Маркес, този път на испански – с учебна, но и с откривателска цел. Дадох си сметка как години наред съм гледала на препрочитането на книги като на разхищение на време – при положение, че има толкова много нови книги, до които изобщо не мога да стигна. Сега разбирам колко е хубаво да се спреш, да се върнеш, да се забавиш в нещо познато и позабравено, да го почувстваш наново, когато си друг. Преживяването е напълно различно и книгата заема едно много по-особено място.

От новите за мен автори съм доволна, че открих Пол Остър и Джулиън Барнс. Джеймс Джойс и Фокнър са началото на личната ми акция за попълване на необясними, но поправими пропуски. Колкото до Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Галин Никифоров, Стивън Кинг, Мураками – те са винаги в моя списък с всяка тяхна нова книга. В сметката си за 2018 година имам и две недочетени книги – „Слепота“ на Жозе Сарамаго и „Изчезването на Стефани Майер“ на Жоел Дикер. Не защото не са добри, но просто не можах да продължа да ги чета и не вярвам да се върна скоро към тях. Има и такива книги и вече знам, че няма нищо лошо в това просто да се откажеш.

Въпреки краткия списък, 2018 беше чудесна година и вярвам, че и 2019 ще бъде така.

1. "Хавра", Захари Карабашлиев 

2. "When I was five I killed myself", Howard Buten 

3. "Un amour pour rien", Jean D`Ormesson 

4. ‘Poesia’, Pablo Neruda 

5. « 4321 », Paul Auster 

6. "The Red-Haired Woman", Orhan Pamuk 

7. « The Sunset Park », Paul Auster 

8. « The Book of Illusions », Paul Auster 

9. « The Moon Palace », Paul Auster 

10. „The Brooklyn Follies", Paul Auster

11. „The Outsider", Stephen King

12. „Нека да ти нарисувам/Paris Letters", Джанис Маклаудс

13. „Всичките наши тела“, Георги Господинов

14. „Врява и безумство“, Уилям Фокнър

15. „Да готвиш за Пикасо“, Камий Обре

16. „Дъблинчани“, Джеймс Джойс

17. „The Only Story“, Julian Barnes

18. „The Sense of an Ending“, Julian Barnes

19. „Arthur & George“, Julian Barnes

20. „Elevation“, Stephen King

21. ‘Doce cuentos peregrinos’, Gabriel Garcia Marquez

22. “Тяло под роклята“, Галин Никифоров

23. “Афиши в огледалото“, Радостина А. Ангелова

24. ‘Killing Commendatore’, Haruki Murakami

Не-пътепис

Преди няколко дни се завърнах от пътешествие, за което искам да ви разкажа: от Брюксел през Ню Йорк до Лос Анджелис, Лас Вегас, Гран Каньон, Долината на смъртта, Сан Франциско, Монтерей, Кармел, Санта Барбара, Малибу и обратно в Лос Анжелис за полета през Атланта до Брюксел. Пропътувахме с кола 3500 километра и почти още толкова по десет със самолет, благодарение на което имахме хубави преживявания, посещения на музеи, каране на колело по мост, вълнуващи гледки, много слънце и вятър, среща с приятели, а на места даже и вкусна храна.

Не, не е пътепис. Маршрутът е само скелетът на това живо същество пътуването, а аз искам да разкажа за сърцето му - за това, което научих и което искам да пожелая на всеки.

Ще започна с двете най-важни неща. 

Първото е колко е хубаво да пътуваш с децата си, които отдавна вече не са деца. Луксът и спокойствието за повече от десет дни да бъдат до теб, да не ги мислиш къде са и кога ще се приберат; да ги слушаш да си говорят за музика и филми, които не си слушал и гледал; да откриеш колко добре се разбират след всичките години на дразнения и закачки. Да ходите по места, за които те са научили и прочели; да виждаш колко по-високи от теб са станали, когато се наредите за снимка; да се шегуват с теб, че вечно си търсиш телефона или очилата; да установяваш с удоволствие, че чакат залеза със същото нетърпение като теб, но техните снимки са много по-хубави; да ги гледаш как стоят и гледат сърфистите и вълните много по-дълго, отколкото молове и витрини. Да виждаш със задоволство, че това, което си посял, е дало плод и от мрънкащи и уморени деца, които питат кога ще пристигнем, са се превърнали в хора с широко отворени очи, любопитни и искащи да пътуват. Е, понякога се случва да се дразним взаимно – те на моите предупреждения да не стоят на ръба на скалите, аз – на тяхното бавно събуждане сутрин. Това обаче е пренебрежимо малко на фона на щастието, което всеки с пораснали деца се научава да цени не по ден, а по час.

Второто е колко е хубаво на едно пътешествие да срещнеш приятел след много години. Не случайна, а уговорена среща, за която притесненията ти, че може да досадиш на този приятел, се изпаряват за минути, когато влезеш в топлия му и празнично украсен дом и видиш как се е приготвил да те посрещне, въпреки, че предната вечер самият той се е прибрал късно от свое си пътешествие, а на следващия ден е трябвало да работи, докато ти се шляеш по плажове и музеи. Няма по-вкусна вечеря и няма по-кратко време, когато за няколко часа трябва да се наваксат 15 години – какво се е случило, как са пораснали децата, променили ли сме се ние, къде са хората, които са ни свързвали, какво правят, колко беше хубаво тогава и колко хубаво е сега. В такива часове разликата между „сега“ и „тогава“ някак изчезва и годините всъщност въобще не са отминавали.

Между тези две най-важни неща има и други: 

Местата като Antelope canyon, на които не успяхме да идем поради липса на време или като Yosemite и Sequoia Park, където пътищата са затворени заради зимата. 

Книгите, които препрочетох заради местата, където са издадени („Вой“ на Гинсбърг в Сан Франциско) и заради местата, за които са написани („Улица „Консервна“ на Стайнбек в Монтерей). 

Препоръките на хора, които са били по тези места, като начин да осъзная и приема колко различни са хората и колко е нормално едно и също място като „Долината на смъртта“ на едни да въздейства, а за други да бъде просто пустиня. 

Стереотипите, заради които бих се отказала от някои места като Лас Вегас, защото определено са кич, а после съм доволна, че съм отишла. 

Слагането на етикети  („Лос Анджелис непременно разочарова“, „Сан Франциско е задължителна прелест“), които ме амбицират да правя свои открития и да пакетирам емоциите си по своя модел.  

Начинът, по който хора, които не са с мен, присъстваха чрез вещите, които са ми подарили (като едно шарено тефтерче от Перу, където си водех ей тия бележки) или с коледните честитки, които долитаха посред нощ с 10-часова разлика в месинджър или вайбър.  

Всяко от тези неща осмисли пътуването и го направи живо и мое. Използвам този не-пътепис да пожелая на всички ни следното:

Нека и в новата година да обичаме пътя и книгите, да приемаме различията между хората и факта, че и ние грешим, както и да ценим пропуснатите моменти, защото те продължават да бъдат мечти.

И най-важното, да не забравяме хората наблизо или надалеч, защото те са тези, които правят хилядите ни километри толкова хубави. 

P.S. Моля ви, кажете ми дали и вие виждате окото над планината на снимката?

Моята твоя история

Имам снимка – преди десет години на октомврийска тераса във висок ведомствен блок с изглед към Витоша моята новородена дъщеря, майка ми и аз сме допрели лица, огрени от слънце. Има една жена, която липсва на снимката – моята баба-майка на майка ми-прабаба на дъщеря ми. Тя ще се присъедини след няколко седмици, когато отидем при нея – бебето, нейната дъщеря-баба на бебето, и аз-нейната внучка. На снимката липсват и други жени, които вече ги няма под това слънце, и които по някакъв начин нашите лица отразяват. На снимките, направени няколко месеца по-късно, може да различите златните обечки, които дъщеря ми получи от своята баба, която е моята майка и която е получила треперушките заедно с името от своята баба и моя прабаба, която не помня. Това е моята история на момичешките ушета, които по ред получават своята златна брънка от верижката на жените в нашия род.

Имам усмивка, която съм скрила в устничките на моето момченце, а то е вече по-високо от мен и навярно вече по-умно и знае как да я пази. Аз му я поверих в първите ни общи минути, когато се гледахме пред родилната зала. Тогава разговорът ни с очи беше прекъснат от един непознат, който попита може ли да направи нещо за нас, а аз се разплаках. Като знак и обещание за щастие приех това, че в първия час от живота на моя син някой се откъсна от своята радост и мъка, и как и сега ми се иска да вярвам, че в онзи миг съм поверила и готовността да се трогвам от всяка проява на добрина и човечност. Петнадесет години по-късно истински моя история е, че си имам пазител на силата, който с моята усмивка ме пита може ли да отиде на кино.      

Имам картонена къщичка, която щях да направя, ако бях събирала бордните карти от всички пътувания над морета и океани. Къщичка с пъстри стени, които щяха да помнят дните, в които децата са ме посрещали със зажаднели прегръдки и нетърпеливи очета към куфара. От коминчето на тази къщичка щяха да излизат кръгчета дим от сложни думи, сажди от неприключили преговори, парченца потъмняла хартия от проекти на договори, прах от доклади. Перденцата й щяха да са колосани и прибрани с панделчици победи, а белезите по вратата й – запознанства и с важни, и с измислени хора. Това също е моя история – път, усещане за кръглостта на земята, нещо завършено и все предстоящо, успехи.

Имам стихове като сбъднати мигове. Имам мигове като ненаписани стихове. Имам парцаливи тефтерчета, по които драскам в трафика и сменям скоростите с химикалка в ръка. Имам празни и чисти тетрадчици, които обичам да разгръщам и проветрявам като дом, в който скоро ще дойдат най-любимите думи. Имам сънувани разкази и разказани сънища. Имам непубликувани думи - като много специални вина, които пазя само за много специални приятели. Имам изписани на ръка редове: ако ги събера, ще стигна ли  поне до луната, не зная. Имам моя история, която пиша и илюстрирам всеки ден, и която тайничко искам някой ден светът да разгледа.  

Имам сърце,  което вярва, че любовта не може да се разказва - не защото няма думи за нея, а защото всеки има свои си думи, които другите не могат да знаят. Любовта е писмо, предназначено единствено за адресата си. Любовта е стъпки в снега, които водят само този, който иска да те последва. Сърцето на жената знае, че трябва да пази тайната на щастието да е обичана. То е нежна кутия с много писма, започнали да идват още от детството, с помъдряващ почерк и с все повече цветя, изрисувани върху плика. Не очаквайте да ви разкажа тази история.

Това е историята на златните обеци и на усмивките по наследство, на незапазените бордни карти и на сънуваните стихове, на писмата и стъпките по снега.  

История от метафори, разказана между пържене на мекици, поливане на цветя и безкрайно дълго отлагано миене на прозорци. 

История на жена. Моя история. Твоя.

За слънцето, слончето и иглата

Тази година обичайните почивни дни в началото на ноември оползотворих с пътуване из Нормандия. Всяка сутрин към 10 от една малка къщичка в средата на зеленото тръгвах към морето и надзъртах във всяко мъничко градче и всяка отбивка към скалите над водата, докато не залезе слънцето. Така пропътувах цялото крайбрежие от Лион-сюр-мер до Сен Валери-сюр-Сом. Пожелавам на всекиго да го види с очите си и да отиде още много отвъд.

Всичко е красиво, чисто и спокойно и трудно може да се опише в няколко реда. Тук е само залез от едно пътешествие.

Като всеки човек, който не обича и не умее да планира, често получавам подаръци от живота, който прави всичко вместо мен. Как така се случи този втори ден, колко време гледах морето, колко се бавих в селца с още цъфтящи рози и дълго ли бях в избите с ликьор „Бенедектин“, не знам. Но стигнах Етрета точно преди залез слънце. Хората вече се събираха на зеления гръб на хълма, от който се виждаше целият плаж и известната от картините на Моне скала, наречена от местните Слончето и Иглата. С арка, извита като хобот, тя наистина прилича на слонска глава, а до нея една островърха скала допълва композицията графично.

Малко по малко синият ден с бели облачета се превърна в червено небе с още по-червено слънце, което бързо се спусна над водата, докато напълно потъна. Миг преди това се вмъкна под хобота на Слончето и позволи на суетата ни да снима, снима, снима.

Колкото по-червено ставаше небето и колкото повече и повече ставаха хората на хълма, толкова по-малко се чуваха говор и смях - само щракане на фотоапарати и леко движение от сядане на трева. Когато обаче и последната златна точица изчезна в морето, първо настана пълна тишина, а после избухнаха ръкопляскания. Напълно спонтанни. Хората, изправени на крака, аплодираха най-чудното представление, което още никой никога не е успял да повтори.  

Ако има нещо по-красиво от залеза, това е когато самодоволният, суетен, обсебил пространството и променящ всичко Човек се смирява и аплодира Слънцето, Слончето и Иглата.

Макар и за кратко.

Посоката и сърцето

Преди две седмици плавахме с колеги в есенните води край Зееланд в Холандия. Беше весело, валя ни дъжд, гря ни слънце. Трудно се разказва чувството, когато платната се разгърнат и поемат с пълни гърди вятъра. Трябва да застанеш под тях, а още по-добре – да си този, които ги вдига. 

Като всеки малък, но добре работещ екипаж, всички си имахме задача на борда, а капитан беше най-опитният в плаването колега. При инструктажа на непосветените той обясни правилата на движението така:

Морето, в което плаваме, е спокойно, затворено и не вдига висока вълна. Има обаче много плитчини, опасни за лодката. Затова е важно да се следват коридорите от зелени и червени буи. 

На излизане от пристанището, зелените буи са ни отляво, а червените отдясно. Когато се връщаме, е обратно. Всъщност е много просто за запомняне: Зелено - напред към морето, червено – обратно към вкъщи. Посоката е отляво, а отляво значи до сърцето. Напред!

Може пък и да не го е казал точно така – аз обичам да чувам това, което ми харесва и да го превръщам в метафора. Харесвам правила, които следват естествените приливи на разума или разчитат на сърцето да обясни.

Така до бързия ден с вятър, слънце и дъжд и до бавната вечер със стриди и вино си записах правило, което и без това зная отнякъде:

Пази до сърцето посоката и няма да попаднеш в плитки води.

Началото

Днес къщата е огряна от слънце и празна:
другаде суши си косите мойто момиче.

Една розичка още ухае във вазата

като дошло така отдалече „обичам те“.

Както пишат по книжките, съм горда и тъжна.

Да тръгва и мойто момче се приготвя.

Дните оттук насетне ще правят окръжности

като над потънала в езеро котва.

Приказката е друга, но под същото име:

В делвата, вместо лястовичето, майка му чака.

В къщи, огрени от слънце даже през зимата,

като деца се завръщаме - сега и понякога.